Петър Петров
24 мар 20183 мин.
Актуализирано: 10 май 2021
Днес, във времето на фалшивите герои, ценности и идеали, искаме да почетем паметта на подпоручик Стамен Панчев, от чиято героична смърт се навършват 105 години.
На 23-ти март 1913 година в с.Каджъкьой, Чатлджанско, на бойното поле по време на Балканската война свършва жизненият път на духовния водач на град Орхание (Ботевград), младия поет, учител и офицер от Славната Българска армия подпоручик Стамен Панчев.
На 16 март 1913 командирът на 12-а рота, 38-и пехотен полк пристига в частта си при Чаталджа. Възложено му е да охранява брега на Мраморно море при Ялос. На беломорския бряг, с частта си отбива няколко кавалерийски атаки. Това са тежки боеве, които води 38 ми пехотен полк заедно с 37-ми пирински полк в района на Чонгора - Ялос - Кум Бургас.
„Сърцето ми се свива, като гледам тия здрави и силни мъже, които страдат и се мъчат за великото и бляскаво бъдеще на земята, за която те мислят и ден, и нощ и се шегуват, и се смеят през мрежата на своята селска скръб за своите огнища, деца, ливади, волове и овце, за изоставеното рало, за всичко, което създава богатството и хубостта на родината”, пише подпоручик Панчев от фронта.
При третата атака, на 17 март, подпоручик Стамен Панчев получава две тежки рани в стомаха и дясната ръка от обстрелващ ги английски военен кораб. Приет е в лазарета и стоически понася болките. Надеждата за живот не го напуска до смъртта му в 8 часа и 10, на 23 март 1913 година, когато притиснал снимката на 3-годишния си син Павел, Стамен Панчев почива. Погребан е същия ден на най-голямата височина между селата Кадъкьой и Елбасан, край гръцките гробища.
„Сине мой” е стихотворение-послание, откровение и скъп завет , писано навярно от Синеклийската позиция в края на зимата преди настъпленето през март 1913 г. за повторното завземане на Чаталджа. Стихотворение, което още тогава е отпечатвано и изпращано в училищата в България за изучаване. Това е едно стихотворение-завет към синовете на всички българи тогава и сега:
„СИНЕ МОЙ!
Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!
Сине мой, аз те благославям,
нека Бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него ти да възмъжееш, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще пребъде в тебе, сине мой!
Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците ни деди,
гражданин бъди ти сявга скромен,
честен в мисли и в дела бъди.
Вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд или в бой,
дай живота си за край родни –
българин бъди горд, сине мой!
Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой –
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!”
Това са прощалните думи и завета на Стамен Панчев към сина му, това са прощалните думи и на безбройните български герои, които в епическите борби с турците, за Освобождение на поробените си братя, полагат живота си по тракийските равнини от Странджа-планина чак до бреговете на Бяло и Мраморно море. Тракия става многократно по-мила на всички българи с пролятата там кръв на нашитегерои и по-скъпа с незнайните им там гробове. Техните духове още бродят там по бойните полета и тук сред нас с едно послание – да не забравяме нито тях, нито Тракия.