ПЪТЯТ НА МЕТАЛА: ОТ РУДНИЦИТИ И ПЕЩИТЕ, ПРЕЗ НИВЯТА, ДО ЮВЕЛИРНИЯ БЛЯСЪК И КАМБАННИЯ ЗВЪН
Продължение на част 1
Пушкарството пък е било развито в Сливен, Габрово, Гоце Делчев, Мадан, Смолянско и др. Сливенските тюфекчии дотолкова се били прославили с хубаво изработените пушки и пищови, че там отивали търговци от Мала Азия, Персия и др., да купуват ковани шишанета, пушки бойлии, дълги пищови, сюнгии и пр.
Подковачеството е в тясна връзка с основните поминъци – земеделие и животновъдство, и с традиционния транспорт с впрегатен и товарен добитък. В миналото е имало подковачи почти във всички ханове и по няколко подковачници в градовете и селата, които обслужвали кираджии (хора, които пренасят товари срещу възнаграждение). Подковаването на еднокопитния добитък ставало от налбантина и стопанина, който държал с въженце подковавания крак, докато майсторът кове. Двукопитните (волове, биволи) били подковавани в легнало положение. Подковите, петалата, биват четири вида: конски, мулешки, магарешки и волски. Някои майстори правели специални подкови за зимно време, с шипове за леда.
Ножарството било развито в Габровско, Ихтиманско, Шипка и други места, като ножарите изработвали ножове, ножки, саби, бръсначи и др. Медникарството е старинен занаят в българските земи, упражняван още от древните траки и от римските колокисти. Центрове на медодобива били Кратово, Бургас, Чипровци и др. Голямо развитие бележат медодобивът и медникарството по време на османското робство, означавано вече и като бакърджийство. Турците предпочитали медните съдове: котли, тенджери, мангали, тасове, сахани, тави, синии, тигани, купи, кипчета, чашки, кани, гюмове, ибрици, кафеничета и др.
С медникарството е свързан и друг занаят – калайджийството, гъносването. Той се състои в покриването на медните повърхности с калай, за да не се получава отравяне при престояване на храна в окислени съдове.
Към обработката на металите може да бъде отнесено и звънчарството. Това е занаят, свързан с направата на звънци и хлопки за животните. Леярството е друг занаят, свързан с обработка на металите. При него се създават сплави от мед, олово и цинк, от които се изработват различни домашни съдове, дръжки за врати и прозорци, свещници, кадилници, кръстове, накити (пръстени, обеци, пафти), „дивити” и писалки за мастило, звънци, за да се стигне до изливането на камбани за църквите.
Обработката на благородни метали (сребро и злато) има хилядолетни традиции по българските земи. Достигналото до нас тракийско златно съкровище е блестящ пример за това. През X в. златарството се споменава вече като обособен занаятчийски отрасъл в българските градове. След XII в. се срещат сведения и за селски златари. Оттогава започва и специализирането на златарите в различните златарски техники: отливане, коване и изчукване, гравиране, ажур, филигран, гранулация, емайл, монтиране на скъпоценни камъни, кехлибар и др. Занаятът е наричан също куюмджийство.
Произведенията на златарския занаят задоволяват потребностите от накити (обеци, гривни, пафти, наричани още чапрази, пръстени, ланци и цигарета за мъжете) и различни предмети с култово предназначение (кръстове, кадилници, обков на религиозни книги) и др.
Златото се добивало най-често от пясък, промиван в глинени или дървени корита (копанки), след което било претопявано в специални глинени съдове, наричани поти. Изработката на предметите е ставала най-често в четирите техники: филигранна, кована, лята и емайлова. При филигранната техника през специална плоча с различни по големина дупчици се изтеглят с щипци златни или сребърни нишки, от които след това се правят накити и украшения. Плочата с дупчици се нарича ширт. Изковаването на предметите става върху наковалня с помощта на чукчета. При коването предметът се поставя върху наковалнята, направена от твърда смола, наричана зифт. За детайлното изработване на златните предмети златарят използва малки длета, наричани калеми. Леенето на златарските предмети става в калъпи от глина и камък.
Автор: Стефан Бонев
Източници: Хр. Вакарелски, „Етнография на България”