В тоя момент се роди Сан-Стефанска България
Фото: Великият княз Николай Николаевич (втори ред седнали, седми от ляво на дясно, след него генерал Йосиф Гурко) с щаба на армията и чуждестранните военни агенти, на втория ред седнал, втори от ляво на дясно е Сейго Ямадзава, Сан Стефано 19 февруари 1878 г. ( Колекция Михаил Заимов, Руско-турска война (1877-1878), Цариград, военни, чужди военни - lostbulgaria.com)
На 3 март (19 февруари ст. ст.) 1878 прелиминарният мирен договор между Руската и Османската империя е подписан. Руснаците не случайно настояват именно за тази дата – денят, в който в Русия честват годишнината от възкачването на император Александър II.
Свидетел на оповестяването на сключения договор става българският учител в Цариград Благой Димитров. Спомените му за историческия ден са публикувани във вестник „Македония“ през февруари 1934 г.
"През учебната 1877-78 г. аз бях единствен учител, както на основното, тъй и на класното българско училище във Фенер. Директорът на училището, Н. Шишеджиев, бе избягал с австрийски параход през Триест при руските войски в България. Същото направиха и много други българи, между които и Говедаров, единствен български книжар в Цариград, та немаше отде да се купят учебници за учениците. Впрочем, и аз се тъкмях да бягам, но не успях да стигна до австрийския параход поради бдителността на турската полиция и по такъв начин цялата Руско-турска война я прекарах в Цариград.
19 февруари 1878 г. се падна в неделя. Руските войски бяха в Сан Стефано и поради примирието, желаещите цариграждани от всякаква народност, а те бяха мнозина, ежедневно сновяха между Цариград и Сан Стефано. А в Сан Стефано можеше тогава (па и сега същото) да се отива с железница, с параход и пеш.
На 19 февруари сутринта аз и някои други потеглихме пеш от Фенер, прескочихме хълма на Султан Мехмед, стигнахме в Ак Сарай и оттам през Стаматя и през Едикуле, напуснахме Цариград и се запътихме за Макрикьой. Отминахме това село, минахме демаркационната линия и след малко бяхме вече в Сан Стефано. Когато стигнахме в последното село, сварихме руските войници да обядват. От тук може да се заключи, че сме вървели от Цариград до Макрикьой повече от 4 часа. Спряхме се пред една група обядващи руски войници. Те тутакси ни дадоха по един къс месо и по едно парче хляб. Благодарихме им и с готовност изядохме месото и хляба. Бяхме много изгладнели.
Сан Стефано бе претъпкан от руски войски от всички родове оръжия и от хиляди цариграждани, които хубавият слънчев ден бе привлякъл тук. Направи ми впечатление, че пред един триетажен паянтов дом, боядисан отвън в жълто, имаше натрупан много народ. Отидох и аз там.
Забравих да спомена по-горе, че от Макрикьой забелязах присъствието в Мраморно море на цяла английска ескадра и то разположена тъкмо срещу руския лагер в Сан Стефано.
Чрез разпитване узнах, че в жълтия дом са се водили преговори между руси и турци за сключване на мир. Освен това узнах, че този ден, 19 февруари, бил решителен за тези преговори.
По едно време се даде на руските войски заповед да бъдат готови за поход към Цариград. Това разбрахме от настаналата голяма суматоха. Войници и офицери се разтичаха, за да намерят частите си; чуваше се биенето на много барабани и тръбенето на много тръби; много батареи на кариер тичаха, за да вземат позиции и пр., и пр.
Отдалечих се от жълтия дом, стигнах на открито и оттам забелязах маневрирането на английската флота, която също взимаше нова боева позиция. Страшните английски броненосци навъртваха оръдията си срещу русите. Явно бе, че примирието бе денонсирано и че военните действия отново почваха. Нашето положение стана критическо. Трябваше да бягаме, а нямаше откъде. Бяхме попаднали между чука и наковалнята. Без да щем, останахме там, дето бяхме.
Както после узнахме, причината за описаната суматоха е бил ултиматумът на русите до турците, с който последните се подканяли да подпишат приготвени вече договор, като в противен случай примирието се прекъсвало и военните действия отново почвали. В последния момент турците отстъпили и не станало нужда да се продължи войната. С това се тури точка, както на раздвижването на руските войски, така и на маневрирането на английската флота.
Малко след туй от балкона на жълтата къща граф Игнатиев оповести гръмко, че е сключен мир между Русия и Турция. В тоя момент се роди Сан-Стефанска България.
Къщата на хаджи Николи, в която се помещава главната щаб-квартира на руската войска - изглед от пътя, в ляво прави: Николай Павлович граф Игнатиев и Великият княз Николай Николаевич – главнокомандващ (в бяла униформа), Горна Студена, август 1877 г. (1800-1900, Архив ВИМ Плевен, Горна Студена, Руско-турска война (1877-1878))
Гръмогласно „Ура!“ покри думите на Игнатиев. Това „Ура!“, каквото не съм чул вече втори път, продължи ного време и, струва ми се, се понесе и на задните руски линии и от там чак до Балкана и по-нататък. След малко граф Игнатиев слезе между народа и сърдечно и засмяно се разговори с разни видни цариграждани, познати нему от по-рано.
Нямаше какво да правим повече в Сан Стефано, па и беше вече късно, качихме се – аз и другарите ми, на парахода и отпътувахме за Цариград. Оттогава и до днес датата 19 февруари 1878 г. не излиза никак от ума ми. Впрочем, подобни събития са радост и мъчно се забравят."
Благой Димитров, в. „Македония“, март 1934 г.\