Българските тъкани - традиции и развитие, част 1

 

УМЕНИЯТА НА ПРАБЪЛГАРИ, ТРАКИ И СЛАВЯНИ СТОЯТ В ОСНОВАТА НА ПОПУЛЯРНИТЕ НИ ТЪКАНИ

 

„Така веднъж те почнаха да правят тепавица. Дъбакът накупи материал, а Корчан възпретна ръце да работи.” – Елин Пелин, "Ветрената мелница"

 

Българският народ има интересни наблюдения и практика в добиването на бои от растителен и органичен произход. В някои селища основните багри и техните оттенъци, които са употребявани, надминават 50. За това богатство свидетелстват многобройните шевици и тъкани. Многообразието е резултат не само от големия брой багрилни вещества, но и от различната им консистенция. Траките, славяните и прабългарите са имали свои традиции в обработката на текстилните суровини и в тъкаческите техники. Това се доказва както от археологическите находки на глинени прешлени (тежести за вретена и станове) и от приемствеността при обработката на лена и конопа, така и от сведенията, които се намират в пътеписите на арабските пътешественици от IX – X в. (Черкезова, 1981, 120 и сл.).

Върху тези три традиции – славянска, тракийска и прабългарска, повлияни до известна степен и от гръко-римската култура, се оформя българският тип тъкани. Те са многообразни, но имат обща народностна специфика. През Възраждането текстилното производство започва да се освобождава от домашния си характер. Българинът превръща планинските селища, в които е изтласкан по време на насилия, епидемии и размирици в империята (XVII – XVIII в.), в стопански центрове, където производството на тъкани добива стоков характер. Този подем довежда до оформянето на тъкачеството в отделен занаят, на чиято база по-късно се изгражда и манифактурното производство.     

  В миналото българската жена е приготвяла на домашен стан облеклото на семейството и част от покъщнината. Тъканите са изработвани от лен, коноп, вълна, памук и коприна. Херодот споменава, че траките са отглеждали лен. За това говорят и остатъците от платове, намерени при Кадин мост, Кюстендилско. Славяните са познавали обработката на лена преди заселването им на Балканския полуостров. Прабългарите са влизали с покрита глава в молитвените домове. Кърпите, които използвали за целта, били ленени. Ето защо след покръстването на българите в един от отговорите, които в 866 г. папа Николай дава на цар Борис, се казва: „Вие твърдите, че гърците ви забраняват да влизате в църквата с повезка от ленен плат, която носите на глава. . .”. Отглеждането на лена продължава по времето на Втората българска държава, османското иго и Възраждането, въпреки че памукът измества до голяма степен ленените тъкани.

Отглеждането на конопа започва по-късно. Според Херодот с това са се занимавали скитите и траките, от които съответно бил разпространен у славяните и по цялата територия на Русия, както и към Италия и Сицилия. През V в. пр. н. е. е отглеждан по Черноморието. С течение на времето конопът заместил лена в България.

Памукът прониква в българските земи през XIV в., пренесен от турците като нова суровина за тъкани, чието отглеждане е съсредоточено в Хасковско, Пловдивско, Пазарджишко, Серско, Драмско, Скопско и Велешко. Първоначално той бил почистван от семената ръчно. Впоследствие българинът е конструирал т. нар. магани – уреди, състоящи се от два валяка, с които това ставало по-лесно. Следващата обработка на памука е разбиването му, означавано като дръндарене, стивасарене и съответно мъжете, извършващи този процес – дръндари, стивасари. С помощта на лъкове и дървени бухалки те разбивали, развлачвали памука, докато стане готов за предене. В по-ново време и памукът се влачи на механизирани дараци.

За коприната по българските земи има сведения от XII в. Основна суровина за приготвянето на българските домашни тъкани е вълната. С обработката на вълната се занимава изключително жената. Само стригането на овцете и тепането на изтъканите платове е било мъжка работа, но понякога и тя била вършена от жените в България. След остригването на вълната, тя се почиствала от тръни и клечки, полепнали по руното на овцете. После се накисвала с вряла вода, за да се разтвори сереят, т. е. мазнините. След това била изпирана на обилно течаща вода и изсушавана на слънце. В Софийско, Кюстендилско и Самоковско изпирането става в кошници, наричани пулпас. Следва разчепкване с ръце и развлачване на домашен дарак или разчесване с гребен. Пластовете, които се изтеглят, се наричат власове, пласи, а онова, което остава под дарака, се нарича щим. Най-дребните отпадъци от развлачването на вълната се наричат дреб.

Преденето на вълната става с хурка и дървени вретена, които са два типа – с улей или с тъпче, т. е. с главичка. Освен обикновеното вретено, с което се преде на хурка, съществува едно по-голямо вретено, наричано махалка. Материалът за предене, наричан повясмо, се поставя на хурката. Има три типа хурки: напоясни, които се закрепват на пояса; ръчни или ликатки, които се държат в лявата ръка, и сталки, стоящи на земята или на поставки. Чекръкът, руданът, прониква в България по време на Възраждането и се разпространява първоначално в градовете.

Техническата обработка на конопа и лена е еднаква. След узряването им те се оскубват, навързват се на малки снопчета и се топят в локви, наричани топила, или в реката, където престояват една седмица. Снопчетата се наричат гръсти, като понякога това название се пренася за обозначаване на конопа въобще. Когато снопчетата от коноп или лен изсъхнат, се очукват, за да падне пъздерът (дървесинната част). Самото очукване се обозначава като мънене или мелене, откъдето и названието на уреда за извършване на този процес – меница, мелица. Така се получава повясмото. Преденето става както при вълната.

Най-старите тъкани се изработвали в естествения цвят на текстилните суровини. Тъкани, изработени от вълна, козина и коноп в натурални цветове, и днес могат да се наблюдават в селищата на Стара планина, Странджа и Родопите. В повечето случаи преждата се боядисва след изпридането. В по-новата тъкаческа практика преобладават оцветените тъкани. Познати са два начина на боядисване: с естествени и химически багрила.

До края на XIX в. все още се срещат и старинните образци на вкопани станове или станове на колове, които в селищата на Дунавското крайбрежие са известни с названието изба. Тези станове нямат подвижни рамки, а се състоят от забити в земята греди. По форма и название вкопаният стан се свързва пряко със съответния тип хоризонтален стан у всички славянски народи.

До края на XIX в. са запазени някои примитивни способи на тъкане, които представляват най-ранен етап в историческото развитие на този процес или са преход от плетене към тъкане. Такива са преплитаните на ръка коланчета на престилки, връзки за торби, детски люлки, повои и др. Освен на ръка тесните орнаментирани коланчета се тъкат с помощта на кори или на кожи – дървени или кожени квадратчета с дупки в четирите краища, в които е прекарана основата. (Черкезова, 1981, 123). Класическите тъкачески техники са в две разновидности: с две и с четири нищелки (Велева – Венедикова, 1967, 32 – 38).

Българите познават различни тъкачески техники: късане, бране, развити върху основата главно на литата тъкан; техника, с която се изработват халища, губери, китеници и ямболии. В някои райони на страната, като Хасковско, Трънско и др. се практикува бримчената, чупковата техника. Тя е разновидност на литата тъкан.След изтъкаването на платното, което основно е бяла тъкан, в миналото се практикувало и допълнителното му избелване и многократното изтупване с бухалка.

Вълнените тъкани били тепани, чрез което се получава по-голямо уплътняване и овласяване. За тази цел по течението на реките били строени тепавици, задвижвани от водната струя. Груби вълнени и козиняви тъкани, предназначени за постилки или завивки, се валят във валявици, при което платът се уплътнява и кардира. Такива валяни тъкани се наричат кебета и халища.

Автор: Стефан Бонев

Източници:  Хр. Вакарелски, „Етнография на България”

 

Към публикация  за АБАДЖИЙСТВОТО И ГАЙТАНДЖИЙСТВОТО (част 2)

 

Към публикация за ОБЛЕКЛОТО КАТО СИМВОЛ НА НАЦИОНАЛНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ (част 3)

Към публикация за ЧИПРОВСКИТЕ КИЛИМИ (част 4)

 

Към публикация за БЪЛГАРСКИТЕ ШЕВИЦИ (част 5)

 

 

Разгледай галерията със снимки!

 

 

 

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload