Българските тъкани - традиции и развитие, част 3

 

ЧРЕЗ ОБЛЕКЛОТО СИ СТАРИТЕ БЪЛГАРИ ИЗРАЗЯВАЛИ СВОЯТА НАЦИОНАЛНА ПРИНАДЛЕЖНОСТ

 

Народните носии носят в себе си елементи от дрехите на славяни, траки и прабългари 

 

Народното облекло е важен дял от народната култура, с помощта на което могат да се изяснят етнографски, исторически и социални процеси. Основната функция на облеклото е утилитарната. Тя се изразява в предназначението на българското народно облекло да предпазва човешкото тяло. То изпълнява и други функции, между които най-важна е етническата. Чрез облеклото българите изразявали своята принадлежност към българската народност. То показва националността, местожителството, пола, възрастта, семейното положение, занятието, социалната принадлежност, вероизповеданието на този, който го носи.Облеклото е създавано в зависимост от характера на производството, както в цялата страна, така и в отделните области. В скотовъдните райони дрехите са предимно вълнени. Там, където лесно се извличат конопени и ленени суровини, преобладава и съответният текстил. При благоприятни условия за виреене на памук в тракийските полета дрехите на тракийките са предимно памучни.При засиления добив на коприна в Свиленградско жените заменят тесните черни вълнени сукмани с широки набрани рокли от пъстроцветни копринени платове, а мъжете вместо вълнени аби обличат копринени антерии. Досегашните етнографски проучвания върху културата на славяните и специално на българските народни носии разкриват славянската основа на българското народно облекло. (Велева, 1983, 235 и сл.). В българското народно облекло се явяват елементи, които могат да се приемат като наследство от старите траки, дако-мизийци и др. Едни от тях са наследени по силата на местното производство на текстилни материали за облекло, други поради изискванията на географската среда и климатичните условия в новите поселища на българските славяни. Група елементи от облеклото на предславянското население на Балканския полуостров като че ли са потънали в българските носии непроменени поради целесъобразната им пригоденост по материал и форма към местните условия на труд и бит – напр. българският ямурлук (Велева, 1965, 72).

Едни от основните видове носии, широко разпространени в страната и които придават характерния облик на традиционното българско народно облекло – женската двупрестилчена и мъжката белодрешна носия, имат доказан славянски произход. Ограничената по разпространение женска еднопрестилчена носия може да се приеме като останка от старинно славянско облекло. Първообразът на останалите два главни вида женски носии, сукманената и саяната, също може да се търси в някои стари славянски облекла. Славянски характер струи и от богатата тъканна и везбена орнаментика на дрехите (Велева, 1965, 66 – 67). Сливането на прабългарите и славяните в обща държава също е дало отражение в развитието на народния костюм. Поради това, че военното ръководство и защитата на държавата са били поверени на прабългарите, тяхното облекло се е запазило и постепенно се е смесило с военното облекло на славяните. А женското славянско облекло като по-функционално в обстановката на заседнал живот постепенно надделява над прабългарския традиционен женски костюм, който според отговорите на папа Николай по допитванията на българите (886) е бил композиран от гащи и горна дреха (Наследникова, 1969, 13). Според кройката и начина на обличане на горните дрехи, женските костюми са разпределени в четири групи: двупрестилчена, еднопрестилчена, сукманена и саяна. Според формите на горните дрехи и цвета на тъканите им, мъжките носии се обособяват две групи: белодрешна и чернодрешна (Вакарелски, 1974, 230, 246; Целева, 1983, 247 и сл.). В основния състав на женската двупрестилчена носия влизат риза и две престилки. Ризата е предимно с набори около отвора на врата и в краищата на ръкавите, откъдето и названието бърчанка. Само в отделни райони (Видинско, Разградско, Поповско, Провадийско и Преславско) двупрестилчената носия се свързва с туникообразната риза (Велева, 1983, 248). Докато при предната престилка не се наблюдава голямо разнообразие в кройката, цветовете и названията, при задната завеска са налице многобройни варианти. В Северозападна България тя е набрана, къса и силно орнаментирана и се нарича вълненик, бръчник, тъкменик. В Средна Северна България се нарича пещемал, пъстротата намалява, а дължината се увеличава. В Средна Северна България тя се нарича още кърлянка, а в Североизточна – окрел (Преславско) и завешка (Провадийско), като дължината се изравнява с предната престилка и става едноцветна. Към основния състав на двупрестилчената носия влиза и колан.

Двупрестилчената носия е разпространена през втората половина на XIX в. и началото на XX в. в Дунавската равнина, като в редица краища е единствено редовно облекло (Русенско, Разградско, Плевенско, Никополско, Свищовско, Видинско), а в останалите райони е сезонно – лятно. Според направените проучвания някога този тип облекло е имал много по-широко разпространение – Кърджалийско, Гюмюрджинско, Западните Родопи и Рила, където обаче тя е била заместена от по-напредналите костюми, каквито са сукманените и саяните (Велева, 1983, 249). Сукманената носия обхваща централните, и то предимно планинските райони на страната и отчасти равнинни: Стара планина, Средногорието, Розовата долина, Витоша, Рила, Средните Родопи, Сакар, Странджа и Югоизточна Тракия. Носията има за основна дълга бяла туникообразна риза, върху която се облича сукман, опасва се колан и престилка, а в някои случаи и без престилка. Само в области със съвместна употреба на двупрестилчената и сукманената носия сукманът понякога се комбинира с риза тип бърчанка (Габровско, Севлиевско, Луковитско и др.) (Велева, 1983, 252). Носията е свързана с най-многобройни метални накити: прочелници, кръжила (Габровско, Търновско), гердани, пръстени, гривни и т. н. Саяната носия се среща на юг от сукманената. Тя се явява в няколко разновидности по отношение на материал, колорит, размери, декорация. Саята от бял памучен плат, къса до коленете и с къси ръкави с линеарна украса, се запазва най-дълго в Пиринския край (Петричко, Санданско, Гоцеделчевско и Благоевградско), както и сред малоазийските българи, в Гюмюрджинско и Дедеагачко. Този първичен вид се заменя от сая от син, зелен или черен плат (Кюстендилско, Гоцеделчевско). През втората половина на XIX в. и началото на XX в. се установява под названието антерия, аладжа, забун, кафтан – от тъкан раиран десен, предимно в червено, из почти всички краища на Южна и част от Югозападна България (Хасковско, Харманлийско, Кърджалийско, Асеновградско, Гоцеделчевско, Велинградско, Разложко, Санданско, Петричко и др.) (Велева, 1983, 253). Двата вида мъжки носии – белодрешна и чернодрешна, не трябва да се възприемат като географски разновидности, а като два последователни етапа в развитието на мъжкото облекло.

А те се предшестват от широко разпространените из страната носии с дълга цяла риза, препасана с пояс, с отделни ногавици за всеки крак, придържани с колана, запазена най-късно из Дунавската равнина, Пиринския край, Скопско и Кумановско (Велева, 1983, 253). Мъжкият белодрешен костюм има за основна дреха туникообразната риза с дълги, широко отворени ръкави, носена с поли, спуснати свободно или прибрани под беневреците, според сезона. Гащите към белодрешната носия са в две разновидности: беневреци с тесни и дълги ногавици (Северозападна и Югозападна България) и димии с къси и широки крачоли, допълвани от отделни обвивки за долната част на краката (Средна Северна България, Пиринския край, Беломорието). Силуетът на белодрешната носия се очертава от формата на горните дрехи. Те са къси – под кръста или до коленете, разтворени отпред (Велева, 1983, 253). Почти постоянна принадлежност към белодрешния костюм е полусферичната кожена шапка, придружавана и от червен подкапник. Старинната белодрешна носия се запазва най-дълго в Северозападна и Югозападна България, но вече в първите десетилетия на XX в. направо се заменя от напиращата от изток чернодрешна носия (Велева, 1983, 253). Типичната чернодрешна носия, наричана така поради тъмния цвят на вълнената тъкан за горните дрехи – с естествен цвят на вълната или обагрена в черно, тъмносиньо, кафяво, наследява от белодрешната носия туникообразната риза. Налице са значителни различия в кройката и формата на гащите. Потурите са с широка, свободно набрана горна част и постепенно стесняващи се крачоли, със странични джобни разрези. Дрехите за горната част на тялото са къси до кръста, със срещащи се или покриващи се предници, с прави очертания, с обтоки от черни гайтани по ръбовете на шевовете, превърнати и в линеарни орнаменти. Към чернодрешната носия при мъжете принадлежи и червен или черен пояс, завиван щироко около кръста.

Автор: Стефан Бонев

Източници:  Хр. Вакарелски, „Етнография на България”

 

Към публикация за УМЕНИЯТА НА ПРАБЪЛГАРИ, ТРАКИ И СЛАВЯНИ (част 1)

 

Към публикация за АБАДЖИЙСТВОТО И ГАЙТАНДЖИЙСТВОТО (част 2)

 

Към публикация за ЧИПРОВСКИТЕ КИЛИМИ (част 4)

 

Към публикация за БЪЛГАРСКИТЕ ШЕВИЦИ (част 5)

 

 

Разгледай галерията със снимки!

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload