Занаятът "Грънчарство", част 1

ЖИВАТА ГЛИНА – ОТВЪД МИСТИКАТА И МАГИЯТА

 

"И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа" (Бит. 2:7)

 

От земята сме произлезли и пак в земята се връщаме, щом извървим житейския си път, който ни е предначертан. И не в гените, а право в душите ни е заложено да почитаме глината, да я обожаваме и свещенодействаме с нея. От глина сме извайвали първите божества, на които сме се кланяли, както и първите съдове, от които сме пиели вода и вино и в които сме приготвяли храната си. В глинени домове сме живеели, за да оставим накрая праха си в глинени урни. По българските земи открай време грънчарството се е смятало за свещено занимание. Векове наред в представите на българина този занаят е бил обгърнат в тъмен облак от тайнственост и мистика. Вечер край огнището са се разказвали страховити истории за светли и тъмни магии, вграждани в купени, сватбени крондири и кадилници, че дори и в най-обикновени стомни за вода. От палавите пламъци на камината грънците по рафтовете са заигравали плашещ танц със сенките си. Тези съдове е трябвало да лекуват или разболяват, да влюбват или разлюбват, да правят така, че да се пръкне мъжко или да не се роди нищо… Цели столетия грънчарството се е предавало от поколение на поколение – само вътре в рода. Трябвало е да си докоснат свише, за да можеш да се занимаваш с това.  

Свидетелства, че грънчарството е един от първите занаяти у нас, има навсякъде. Сред най-старите археологически находки, открити по българските земи, са парчета, както и цели изделия от глина. На територията на днешна България керамиката се появява през Средния неолит. Тракийската керамика е била предимно битова. Древните траки са използвали ръчното грънчарско колело. У славяните керамиката е била представена главно от съдове за храна и погребални урни. Прабългарите също са познавали направата на глинени съдове преди идването си на Балканския полуостров.

Процесите сред славянския, прабългарския и тракийския етнос и развитието на производителните сили са довели до взаимно обогатяване и утвърждаване на един общ тип керамика. Резултатите от този процес особено ясно проличават през IX в. Въпреки че съдовете се изработват на ръчно грънчарско колело, техните форми и украса са значително разнообразени и усъвършенствани, а изпичането им ставало в двукамерни грънчарски пещи. Технологията на изработката на този вид керамика минава през няколко етапа. По земите ни пръстта, от която се правят съдовете, е носела различни имена: глина, гнила, земня, кал. След изкопаването й тя се оставяла 10 – 15 дни да изветрее (да пригори) на слънце, докато се разпадне на дребни късчета. После била поставяна в специален трап, наричан гнилник, където  се намокря и съхранява за работа. Замесването ставало, като се полива с вода и се гази с боси крака.

По-нататъшната обработка на глината и направата на керамичните съдове ставала в грънчарската работилница. Най-често тя е била в приземния етаж на жилището на грънчаря. Там, разположен винаги пред прозореца,  бил дървеният  тезгях,  за който е прикрепено и грънчарското колело. Имало и полица за инструментите и големи рафтове — скеле за сушене на суровите съдове.

Грънчарското колелò също носи много имена в различните части на България: кòло (Бусинци, Берковица), стан (Самоковско), стъпàло (Североизточна България) и чарк (Разложко). То се състои от два диска, успоредно закрепени на една и съща ос. Долният е по-голям и се използва за завъртане на оста, а чрез нея и на горния диск. Задвижването става с крака. Оста е наричана вретено. Върху горния диск майсторът изработва желаните предмети, като поставя омесената вече глина и й придава желания вид. Това става, като лявата ръка държи неоформения още предмет отвътре, а дясната извайва съда отвън.

След изработването им съдовете се изсушават на сянка, обикновено в помещението на работилницата, а след това се изпичат. Срещат се два вида грънчарски пещи: кръгла и четвъртита. И двете имат в основите си огнищена част с врата.  Най-често тя е вкопана в земята. Надогнищената част, наричана кàца, обикновено е по-висока и стеснена към върха, подобно на пресечена пирамида или пресечен конус. На една от страните й високо над дъното има вратичка за слагане и изваждане на съдовете.

Изпичането става, като съдовете се нареждат едни върху други с отворите надолу, като на дъното се слагат най-големите. Вратата на кацата се замазва. Загряването става постепенно, за да не се напукат съдовете. Това трае около 24 часа. След изпичането някои съдове се намазват с глазура и се пекат отново 10 – 16 часа. Без глазура са някои стомни, които се предпочитат лятно време, тъй като водата в тях се запазва студена. Най-често се произвеждат съдове с глазура само отвън или отвътре. Глазирането отвън на изделията е предимно от естетически съображения, а отвътре – от практически. Съдовете, които са предназначени за  приготвяне или слагане на ястия (гърнета, тенджери, гювечи, паници, блюда и др.), имат глазура отвътре. Това позволява по-лесното им измиване. Такива съдини не се напояват от различните по вкус и мирис съдържания.

Автор: Стефан Бонев

Източници:  Хр. Вакарелски, „Етнография на България”

 

Към следващата част...

 

Разгледай галерията със снимки!

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload