Магията на българската народна музика - инструменти

МАГИЯТА НА МУЗИКАТА – ОТ ОВЧАРСКАТА СВИРКА, ДО ГАЙДАТА И ЦИГУЛКАТА

 

Българските майстори на инструменти все още пазят в себе си гена на своя праотец – тракиеца Орфей

           

„Георг Хених седеше на високо столче пред тезгяха и оформяше с тънък резец дъното на цигулка, стегнато в дървеното менгеме. Безкрайно любопитни кукички, ножчета, причудливи чукчета, малки блестящи клещи и други непознати инструменти бяха подредени върху тезгяха. Навсякъде по стените висяха големи и малки форми за цигулки и виоли, в ъгъла жълто грееше дебел добродушен контрабас, два пъти по-голям от мен. Над миндера, вляво от тезгяха, на стената висяха няколко икони и кандило. На двете прозорчета пъстрееха весели перденца. Миришеше на лак, туткал и дърво. Вдишвах тези миризми с голямо удоволствие. Съвсем непознати миризми. Полумрак като в пещера на джуджета; не потискащ, а тайнствен и интимен.” 

Виктор Пасков,

 „Балада за Георг Хених”

 

За всеки младеж, решен да учи занаят, началото на чиракуването е означавало край на безгрижното детство и стъпка към нелекия живот на възрастните. За неговото семейство това е било като лъч на надежда за израстването му и за превръщането на доскорошното хлапе в уважаван и способен член на занаятчийския еснаф.

Но не всеки чирак става майстор и не всеки майстор се превръща в истински майстор на музикални инструменти. Още от едно време се е смятало, че това е призвание, талант и божи дар. Защото не е достатъчно само да бъде изработен един музикален инструмент, а е необходимо нещо много повече – да му се вдъхне живот. Всеки един музикален инструмент има своя душа, а тя се вдъхва от майстора му. Мнозина могат да творят и изпълняват музика, но малцина са тези, които са способни да дадат живот на музикалния инструмент. Затова не е учудващ фактът, че майсторите от този занаят се броят на пръсти, а в наши дни дори са на изчезване.

 

Легендата за тракиеца Орфей разказва, че когато той засвирел на лирата си, цялата природа онемявала. Хилядолетия по тези земи се раждат красиви песни и музика, вдъхновени от богатството и разнообразието на земята и природата, и като наследство на онзи тракийски музикален ген, който българите носят в себе си.

Музикалните инструменти са съпътствали живота на българина през всичките етапи на неговата история. За съжаление корените на майсторството за изработка на традиционните музикални инструменти са слабо изследвани. Обект на изследвания са следите от XVIII, XIX и XX век, а за занаята от периода на Възраждането се знае твърде малко. Издаденият през 1772 г. ферман на султан Мустафа Хан ІІІ дава възможност на хората, занимаващи се със занаятчийска дейност, да придобият по-широки права на самоуправление, самоорганизация на трудовите си и житейски процеси. Този акт не засяга майсторите на музикални инструменти. Всъщност за тях се знае, че се оформят като самостоятелна занаятчийска единица в началото на ХХ век.

 

Първоначално е установено, че хората, които живеят в селата и се занимават със скотовъдство и по-малко със земеделие, предимно овчари, козари и говедари, разполагащи с достатъчно свободно време и изкарвайки добитъка си по полето, майсторят различни свирки, дудуци, кавали и други инструменти от дърво с прости сечива. Това в пълна степен се потвърждава от песенния фолклор, където водещо място заема духовият музикален инструмент, носещ общото название свирка (цафара, кавал, дудук, двоянка). Това понятие навлиза в поетическото съзнание и се приема като неизменен спътник на пастира (Рачева и др., 1998: 236–237). Изработените от тях инструменти се използват предимно при семейни и общоселски тържества, хора, народни обичаи, както и за лично удоволствие – за запълване на монотонното ежедневие.

Тогавашният вид и звучене на музикалните инструменти със сигурност съществено се различават от инструментите, изработени в началото на ХХ век. С развитието на новите икономически и политически взаимоотношения от средата на ХІХ век се дава възможност за подем в развитието на занаятчийството и търговията. В българското село започват да навлизат занаятите като още една възможност за препитание. Така покрай традиционно съществуващите занаяти дърводелство и ножарство, като второстепенен и страничен се развива и оформя занаятът за изработване на музикални инструменти. За него не е било необходимо да се преминава през основните степени на обучение – чиракуване и калфенство, поне на онзи етап от съществуването му. Учението е ставало само с гледане. Не е било задължително и майсторът да умее да свири на даден музикален инструмент. Обикновено практиката за предаване на занаята е била от баща на син, което е осигурявало запазването на майсторските способности и тайни в семейството.

Освобождението на България дава възможност на българина свободно и без притеснения да празнува и отдава дължимото на своята календарно-обредна система, в която активно участие вземат песента и музикалният инструмент. Свободата за изява без страх от посегателства върху живота им, довежда до масови празнувания и чествания по мегдани, седенки, вечеринки, сватби, кръщенета и други. Това неминуемо води след себе си до появата на много млади хора, способни да творят и изпълняват музика, а от това и до необходимостта от нови и по-добре изработени музикални инструменти. По този начин някои от майсторите дърводелци започват да изработват и продават направените от тях инструменти и така да подпомагат занаятчийската си и стопанска дейност.

Поради спецификата на занаята, той не придобива масовост, като единствено изключение в това отношение прави с. Шипка, където са съществували самостоятелни работилници за изработване на кавали, свирки, гайди, а самият занаят е носел общото название „свиркарство”.

Занаятът е бил слабо застъпен между двете световни войни, тъй като продуктът на този вид дейност не е сред масово използваните в бита на хората, а намира прием само сред свирачите.

От 50-те години на XX в. се забелязва значително увеличаване на търсенето и производството на традиционни музикални инструменти, като това не е случайно. Държавните институции, пряко свързани с тогавашната социалистическа ориентация на страната, са създавали целенасочено предпоставки за развитие в тази сфера. От този момент започва и изграждането на народни ансамбли, като наред с това се появяват на бял свят и художествени самодейни състави, което пък неминуемо е довело до гореспоменатия подем в развитието на занаята.

Автор: Стефан Бонев

 

Източници:

Източници:Хр. Вакарелски, „Етнография на България”

Биляна Попова, “Особености в развитието на занаята МУЗИКАЛНИ ИНСТРУМЕНТИ“

 

Разгледай галерията със снимки!

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload