Календари с носии 2018

2018

"Девойко, мари, хубава" 2018

Костюмът на българката – символика и магичност

В народната култура облеклото се възприема като двойник на човека. Името на традиционното женско облекло е носия – носи се на тялото. Празничното облекло се нарича премяна и е с подчертано обреден характер. Всяко ново „начало“ – кръщене, преминаване от детство в моминство, женитба или смърт, е белязано с нова премяна. Задомяването е връх в живота на жената и отбелязването му става чрез множество символи, най-ярък от които е венчалната носия. Тя е най-пищна и гиздава заради облеклото, но и допълнителната украса с много и различни накити. Някои от връхните женски дрехи е позволено да се сложат за пръв път в сватбения ден и могат да се носят едва след това. 

Облеклото представлява символична граница между тялото и външния свят, ето защо някои от неговите елементи, наследени от старинната женска носия като риза, пояс и престилка, имат апотропейни функции. С шевица се украсяват пазвата, ръкавите и полите на ризата, защото оттам злите сили биха могли да проникнат и навредят на жената.

Поставена отред, престилката е най-видната и ярка част на носията, затова подсилена с колан и метални пафти, е мощен апотропей и има силата да пропъжда злото.

Забрадката е белег за възрастово и социално положение и се носи от омъжените жени. Вярва се, че в нея е силата и плодородието на жената, затова с нея се правят най-тежките магии.

Накитът винаги е важно допълнение към костюма, но освен декоративно има и функционално предназначение. В средновековните изображения – от стенописи и миниатюри се вижда, че накитите разкриват различния социален статус на притежателите си. Аристократите и заможната прослойка носят богато украсени бижута от благородни метали. За останалото население са накитите от мед или бронз, понякога с позлата. Завладяването на българските земи от османците води до промяна на традициите и културата на населението. Накитът вече не е онзи социален разделител, който ясно показва статуса на притежателя му – дали е владетел или обикновен човек, а става достъпен за всички.

Грозделина Георгиева – Саватинова Уредник РЕМ Пловдив

2018

"Кюстендилски мадони" 2018

Този проект се осъществи с любезното съдействие на Регионален исторически музей “Акад. Йордан Иванов” - Кюстендил

Традиционната кюстендилска сая

Българското традиционно народно облекло се отличава с неизчерпаемо многообразие, естетика, практичност, раздвиженост на линиите, умело съчетание на форми, цветни „съзвучия”, вплетени в орнаментика, постигнати комбинации и декорация.

Наред със своята утилитарна функция, облеклото е знак за национална принадлежност, местожителство, пол, семейно и социално положение, занятие, религия. Приема се, че женската носия отразява по-ярко възрастта и семейния статус, а мъжката – материалното и социално състояние.

Дрехата излъчва красота, предизвиква определени нагласи и чувства, натоварена е и със знакова функционалност.

Тясната талия, подчертана от пояса, раздвижените поли, широките гиздави ръкави на ризата, богато орнаментираната сърма и везбената украса на горната дреха, придават неповторима прелест на българката. Пременена и натъкмена е тя в своята носия. Много пътешественици по нашите земи през XV- XIX в. са впечатлени не само от физическата й красота, но и от нейната „нагиздена” външност.

Женската носия в Кюстендилско е тип „сая”. Състои се от риза /кошуля/, сая, пояс, престилка /скута/, нагръдник, чорапи.

  • Саята е разтворена отпред по цялата дължина, с къс до лактите ръкав. Среща се и сая с дълъг ръкав в Пиянечкия край. Саята се облича върху ризата. Закопчава се над кръста, надолу е свободна, дълга до под коленете, пазвеният отвор е овален. Зимната сая е изработвана от шаяк – домашно тъкано вълнено платно, наричано „пъртено” /в Каменица/ или „бръдници” /в Пиянец/, а лятната – от изтъкан памучен плат в бяло, черно и зелено. Най-рано престава да се носи бялата сая. Тя е и венчална, наричана е още „говеална”. През първите десетилетия на XX в. празничните саи са шити от черен или зелен фабричен плат, даващ наименованието на саята - „казмир”. Украсата е от разноцветни гайтани и ширити, известни като „аръч”, от пресукани вълнени или копринени конци, наричани „бикме” при ръкавите и пазвения отвор. През 30-те и 40-те години на XX в. „бикмето” се заменя със сърмено.

  • Основна съставна част към костюма е ризата. Тя е с туникообразна кройка, дълга, с широк ръкав. Изработвана е в по-старо време от конопено /кълчищно/ или „мелезно” /коноп и памук/ платно, а в по-ново – от памук и коприна /варена и неварена свила/. Отличава се с разнообразна везбена орнаментика - стилизирани растителни и геометрични мотиви с преобладаващ червен цвят, разположена при ръкавите и полите, които остават непокрити от горната дреха. Кюстендилската шевица е изпълнена предимно с полегат бод и принадлежи към миниатюрните везма. Основен цвят е червеният, а черния служи за очертаване на контурите.    Присъствието на шевицата се онагледява като непреодолима бариера срещу злото. В народната вяра везбата има магическата способност да носи здраве и благоденствие на човека. В началото на XX в. шевиците са заменени с т. нар. „пупки” – вид оплит от памучни или копринени конци по полите и ръкавите на ризата. Към 20-те години на XX в. модни стават плетените и шити дантели. Връхните дрехи за омъжени жени, в хронологията на времето, са касачето, джубето, ферменето, контошът.

  • Ярък контраст на саята придават поясът и скутата. Повсеместно са разпространени „алов” /яркочервен вълнен/ и „симен” /със сърма, наричан и „телен”/ пояси, назовавани по цвета и вида на вътъка. Видимият край на колана е с втъкани редуващи се напречни цветни ивици, с „пребири” по цялата ширина, а другия край, който се омотава близо до тялото, воже да бъде и с конопени нишки. Върху пояса се опасва престилката /скутача/. Тя е едноплата, вълнена, най-често в червено-оранжеви тонове, с декорация от хоризонтални разноцветни ивици и „пребири” и „предкави”. През 30-те, 40-те години на XX в. празничните скути са предимно сърмени /с бяла и жълта сърма/ със сърмени пояси.

  • След изчезването на шевицата от ризата се появяват нагръдниците. Най-често са копринени или кадифени. Осмислят се като броня, пазеща женската сила. Френският пътешественик А. Пуле в своя пътепис от 1657-1658 г. пише: „...те висят на кордон /огърлиците/ също като месали, на гърдите имат платнени кърпички, така покрити с някои от тези монети, че те скриват всичко отдолу, чак до доста ниско.” Забрадката е памучен яшмак, а от 20 – 30-те години на XX в. се носят и копринени дувалета. Невестите и омъжените жени слагат и шамии от черен фабричен плат, с ресни. Допълнителна принадлежност към саечната носия са домашно плетените чорапи с шарки.

 Народните носии и съставните им елементи се възприемат от модерния човек като изящна реликва, изпълнена с художествено съвършенство и хармония, която буди възхита!

Фондация "Живите български корени"

гр. Разлог, ул. "Цар Иван Асен II" 18
гр. Пловдив, ул. "Цанко Дюстабанов" 7

за контакти: +359 88 77 95525 

е-mail: office@bulgarianroots.bg

СЛЕДЕТЕ НИ

  • Facebook BulgarianRoots
  • Instagram BulgarianRoots
  • YouTube BulgarianRoots

© 2020 Фондация "Живите българските корени"