Носия се нарича народното традиционно облекло на българите от Възраждането до към средата на 20 век. В него се преплитат вярванията, традиционната култура, социума и бита на българския народ. Традиционният български костюм се възприема днес като скъпа реликва, която с художественото си съвършенство и разнообразие, с уменията на ръцете, които са го сътворили, буди истинско възхищение. Носията, освен това носи и богато смислово съдържание и с право се счита за скъпо културно-историческо наследство за българите.
Голямо е разнообразието в традиционният костюм на българите, по региони в рамките на българската етническа територия. Носиите, за които има налични извори и източници, са главно от края на XVIII, от XIX в. и началото на XX век. В някои от тях могат да се открият следи и от по-ранни времена. Знанието за българската носия е достигнало до нас, благодарение на теренните проучвания върху българското народно облекло на забележителни личности от миналото като: Иван Богоров, П.Р.Славейков, С.Чилингиров, Л.Каравелов. От втората половина на XIX век и началото на XX век са трудовете на Ф.Каниц, К.Иричек, У.Мънроу и др. Те със своите преки наблюдения и разкази, допринасят за социално-психологическия портрет на българите, включително и за народната носия. Огромен е приносът на Димитър Маринов за българската етнография, който посвещава дълги години от живота си в теренни изследвания и проучвания по българското землище.
Още през 1907 г. Димитър Маринов споделя: „Там дето аз при своите етнографски и фолклорни изследвания преди 20 години бях начертал границите на народните носии … там днес намерих тези граници или слабо познаваеми, или съвсем изличени: в течение на тези 20 години всичко бе изменено“.
Българската народна носия е предмет на изследователски интерес и на много български етнографи от по-късно време, като Ст. Л. Костов, Христо Вакарелски, Мария Велева, Ганка Михайлова и др. Техните трудове са извор на знания за всички нас.
Българският традиционен костюм
"Облеклото заема важно място в народната култура. Безспорно е утилитарното му приложение, но в доиндустриалните общества то има и друга не по-маловажна функция – етничната. Чрез своята материя, цвят, кройка и украса, облеклото показва националността, местожителството, пола, възрастта, семейното положение, занятието, социалната принадлежност и вероизповеданието на този, който го носи. В българската етническа територия живеят различни етнографски групи население.
Сред тях се наблюдават четири основни разновидности на женската носия: двупрестилчена – характерна за Дунавската равнина; еднопрестилчена – среща се само в отделни селища на Западните Родопи до началото на XX век; сукманена – обхваща централните, предимно планински и отчасти равнинни райони на страната и саяна, която е разпространена на юг от сукманената носия. Според цвета на тъканите мъжките носии се обособяват в две групи: белодрешна и чернодрешна. Разделението им не е териториално, а времево. Чернодрешната носия, плод на стоковото абаджийско производство, постепенно измества по-ранната белодрешна носия в посока от изток на запад.
По време на Възраждането се забелязва по-голямо разнообразие и в облеклото. То се изменя и обогатява, в зависимост от промените във вкуса и материала, от появата на нови фабрични стоки и чужди заемки. Заедно с това се наблюдава и преход от традиционния костюм към нов тип облекло, обслужващо занаятчийските и търговските среди. От началото на ХХ в. с разпадане на традиционния начин на живот старите носии на българите постепенно излизат от употреба, докато накрая съвсем са забравени. Днес те могат да се видят „на живо“ само в музеите или на сцената на големи народни събори и фестивали."
Доц. д-р Ангел Янков, етнолог
