Сукманената носия в Елхово – видове и ареал на разпространение

Автор: Добринка Костова, Христо Христов, Етнографско-археологически музей - Елхово Материалът е от 7-ми Годишник на РЕМ Пловдив, "Традицията в народната култура"

Големите миграционни и демографски промени в долината по дол­ното течение на река Тунджа, Западна Странджа и Източен Сакар преди Освобождението и първите няколко десетилетия след това са обособили няколко основни типа женски носии, сред които преобладава сукманеният тип носия. При нея разнообразието се проявява предимно във вида и разположението на украсата по основния елемент в женското облекло – сукмана, с фонетичен вариант на изговаряне в този край – чукман.


Особено впечатляваща е преобладаващата елховска сукманена носия, с богатата си разноцветна везбена украса, която е призната за една от най-красивите традиционни женски носии в България, оценена твърде рано и получила голяма популярност. Доказателство за това е участието на елховски сукмани на международни изложби преди почти 100 години в Лондон и Рио де Жанейро. През 1920 г. в Англия се урежда голямо изложение в St. Albans, близо до Лондон. Устроени са 40 павилиона, за всяка държава по един. „В българския павилион към голямото разно­образие от различни предмети, в двата ъгъла са били изложени само един женски костюм от Къзъл-Агач (дн. Елхово) и един мъжки от Софийско, облечени на манекени.“ (Желязков 1988: 186). Елховският сукман предизвиква възхищението и интереса на англичаните. Същата изложба гостува по-късно и в Лондон – в двата големи салона на „Хайд Парк хотел“, един от първите големи хотели в Лондон, посещаван от богати американци, които се дивели пред красотата на женската носия от Елхово. На юбилейна изложба в Рио де Жанейро (Бразилия) през 1921 – 1922 г. България е представена само с два женски костюма, единият от Елхово и другият – от с. Балабунар, Карнобатско.


През 1936 г. в София се провежда IV конгрес на славянските географи и етнографи. Конгресът е най-голямото научно и културно събитие с международно участие, провеждано дотогава в следосвобожденска България. На конгреса участват 323 учени, от които 200 чужденци от 10 страни. След дебатите на конгреса учените са пожелали да посетят ня­кой български край с интересни нрави, обичаи и красиви носии. Като такъв е посочен Елховският край и във връзка с гостуването на славянските учени, в читалище „Развитие“ е уредена голяма изложба на местни елховски носии. Учените толкова много се въодушевили от етнографските богатства на района, от красотата на пъстро извезаните женски носии, че един от гостите, професорът по славянска филология в Карловия университет в Прага – Матиас Мурко, възкликнал: „Красиво, хубаво, ала премного ни давате, та не сме в състояние в това кратко време всичко да поберем в себе си. Кое по-напред да гледаме?“ (Желязков 1988: 186; Пробуждане 1936: бр. 59).

Историческите обстоятелства определят ареала на тази сукманена носия от с. Факия на изток, до р. Марица и с. Главан на запад – единна по кройка и стил, но с различие на някои елементи – най-често газите, сърмата, полите, престилките и др.


Очарованието и неповторимостта на същинската елховска сукманена носия се определят от оригиналната орнаментика на основните елементи на костюма – сукман, риза, престилка, пояс и връхна дреха, в зависимост от сезона. (Вакарелски, Иванов 1942: 104). В изработката ѝ българката от този край влага много майсторство и любов, проявявайки богата фантазия и усет към красивото. Своя костюм елховката изработва в повечето случаи след усилена полска работа, на светлината на газената лампа, претворявайки в шевиците му мечтите си и стремежите си за любов и щастие. По дрехите греят в изключително богата цветова гама стилизирани геометрични, флорални, зооморфни и дори антропоморфни фигури.


Елховската сукманена носия в своите два варианта – старинен и съвременен, битува от средата на ХІХ до средата на ХХ век (Велева, Лепавцова 1979: 7). Сукманът е с туникообразна кройка и е изработен от домашно лито тъкан, вълнен, черен или тъмносин плат, боядисан в синило. Ризата е от памук, коноп или памучно-конопена. Върху сукмана се запасва пъстроцветен пояс, а върху него се завързва гъсто извезана престилка. Връхните дрехи в традиционната сукманена носия са елечета, салтамарки, джубета, изработени от домашен шаяк, украсени с черен или оранжев гайтан. Красотата на костюма се допълва от различни метални и мънистени накити: гривни, бапки, прочелници, подбрадници, пицалуди, нагръдници, кордони, обеци и красиво орнаментирани и инкрустирани пафти, които се носят само от сгодени и омъжени жени. Жените се забраждат с различни цветове забрадки. На краката обуват цървули върху дебели вълнени чорапи в естествен цвят на вълната, а по-късно местьове – дълбоки терлици, стигащи до глезена, или калцуни. Кундури (обувки) и терлици, обували върху различно оцветени, ръчно плетени чорапи.

В същинската елховска носия се забелязват и някои различия. Те се определят от възрастта на жените и от еволюцията на костюма, известен с наименованията – старинна елховска сукманена носия исъвременна елховска сукманена носия.


Старинната елховска сукманена носия има два основни варианта: сукман подшитник и сукман смесените бялки – с различни разновидности.


Сукманът подшитник с фонетичен вариант на изговаряне в този край – почитник, е първообраз на старинния елховски женски костюм /Ил. 1/. Красиво и гъсто извезаната шевица около пазвения отвор на сукмана е известна с названието гази. Тя е с форма на правоъгълник, с приблизителни размери: височина 35 см и ширина 25 см. Разноцветните конци за шевицата на газите през ХIХ в. са домашни, вълнени, а в началото на ХХ в. – вносни – тефтик и пъстрило. Мотивите на газите са както от растителния, така и от животинския свят, без да се пренебрегват и геометричните фигури. Заради голямото разнообразие на мотивите се налагат и съответни названия: шикери, чингели, бели гази, ряпа, гюлове, бадеми, скилиди, пауни, цветни и мн. др. Често пъти жените бродират и „магически, заклинателни знаци – кръстове, свастика, осмоъгълна звезда“ (Тодорова 2003: 8). За сукмана подшитник е характерна високо нашитата широка околовръстна ивица над долния ръб на сукмана, наричана шите, или шитя, с различни мотиви и наименования: шейнички, солнички, смесено и др. Под сукмана се облича риза от домашно конопено платно, орнаментирана с широка 10 – 15 см пъстроцветна ивица по полите. „Когато ризата е калчищена (конопена), сукманът стои по-наперен“ (Желязков 1988: 179). Старинните ризи са с бели шити огърлиета от пресукан бял тириплик и бръчкани ръкави. Огърлието е с височина от 3 до 5 см. Шевиците на огърлиетата носят наименованията: биволско око, класове, ситно, прът и лъкатичка, девет пълнежа и мн. др. Бръчките на ръкавите с височина от 10 до 20 см се наричат: сюртме, шкeмбе, ситно и др., някои от тях завършват с маншет. В началото на ХХ век под зъбчежа на сукмана са пришити прибирани на стан или бродирани на ръка разноцветни поли, така че да изглеждат като продължение на риза, а дължината на ризата се скъсява. Многообразните бродирани мотиви и орнаменти по тях отново са с геометрични, флорални и зооморфни елементи: пауни, влечени, три пари, три клона, трендафили, гребени, огрибки, ябълки и много др. От началото на ХХ век и с навлизането на сърмата като украшение на сукмана постепенно подшитникът се превръща в дреха, носена от възрастните жени или като траурен костюм.

Сукманът смесените бялки /Ил. 2/ и неговите разновидности се поя­вяват в началото на ХХ век, като в украсата над полите на сукмана, между шитето и зъбчежа, се включват ивици бяла или редуване на бяла и жълта сърма, които се пришиват върху парчета едноцветен, обикновено червен, или разноцветен плат, наричани бялки. Всяка ивица се състои от по 10 или 6 кола (вертикални ленти) сърма. Този вид сукман се носи от момите и младите жени.


Декорацията и шевиците по газите, престилката, полите на сукмана и полите на долната риза греят в ярки, пъстри цветове, в различни нюанси на синьо, жълто, зелено, виолетово, червено, оранжево, като особено любим и най-често използван в бродериите е наситено розовият (пембеният) цвят. Шевиците на сукманите на възрастните жени са в малко по-тъмна гама, но това не се отразява на красотата на костюма.


Сукманът се запасва с широк пояс от диагонално разположени разно­цветни райета и престилка с плътно извезана и богата орнаментална украса в разнообразна цветова гама, с геометрични или геометризирани растителни мотиви. Това са т. нар. гъсти престилки, които „напомнят с повърхността си на килими и дори им съперничат по наситеност на фигури и разнообразие на багри“ (Велева, Лепавцова 1979: 19).


Отличителна черта на моминското и невестинското празнично облекло е и украсата на задната част на костюма. Отзад, от кръста надолу, се спускат разноцветно бродирани ивици – пералки. Между тях е разположена „опашка“ от ширит, украсена с мъниста, пулове и пележки. Към украсата, характерна за задната част на сукмана, се прибавят и т. нар. рахтове, изработени от гайтан, мъниста и монети. Цялата тази прелест в облеклото се допълва от плетени разноцветни ръкавици, обхващащи само китките на ръцете. Върху тях блестят сребърни арковидни гривни, или ентишии. Забраждането е с цветна за по-младите и тъмна за по-възрастните жени забрадка, наричана чумбер. Връхните дрехи към костюма са елечета, салтамарки, джубета, изработени от шаяк и богато украсени с гайтан около джобовете, под мишниците, в края на ръкавите и долния околовръстен ръб, с черен или оранжев гайтан.


Разнообразието на елховската сукманена носия се допълва и от начина на ползването ѝ в празнични дни. Празничното моминско об­лекло се отличава от това на омъжените по-възрастни жени не само по богатството на гази, поли, шите, но и по накитите, забраждането, сплитането на косите. Девойките носят скъпи чумберчета в различни разцветки – зелени, сини, жълти, червени и др. Моминското забраждане тарпош по време на големи празници е характерно само за елховската сукманена носия /Ил. 3/. Тарпошът се допълва с красив подбрадник. Над челото се спуска бапка от люспесто наредени сребърни или златни монети. Цялото забраждане образува нещо като шапка, в горния край на която се закача игличка от светли мъниста и синци. От двете страни на слепоочията годениците и невестите носят пицалуди – висулки от светли мъниста и синци. Годениците и невестите, както и момите лазарки запасват върху пояса чрез специално тъкана декоративна ивица пафти. По-богатите моми, годеници и невести носели на гърдите си златни или позлатени кордони и алтъни. „На големи празници момите, младите булки и невести изненадвали селската публика с пресни (за пръв път облечени) сукмани“ (Желязков, 1988, 183). Всяка мома и невеста като своеобразен художник, но не с четка върху платно, а с игла и конец върху своя сукман, „рисува“ с невероятно умение своите копнежи за любов. На Лазаровден „кандидат-свекървите“ – жените, които имат синове за женене, избират момите за жени на своите синове по красотата и съвършенството на изработката на празничните им дрехи. Ако една мома не може сукмана си да ушие „скопосно“, т.е. прецизно, то тя и дом и семейство няма да може да върти.


Делничното или работното облекло на жената от Елховския край се отличава от празничното единствено по това, че се използва изпиран няколко пъти сукман.

С течение на времето, когато сърмата навлиза широко в употреба, сукманът смесените бялки става основен тип старинна елховска носия, като разновидностите му се увеличават все повече. Разликата в тях се състои в повечето случаи единствено в сърмената украса на бялките. Най-популярни са сукманите писаните бялки и аленикът.


Писаните бялки е сукман, чиято периферия е украсена чрез редуване на широки около 10 – 15 см ивици от жълта и бяла сърма, от която всяка лента (кол) стои на известно разстояние. По този начин се вижда основата – бялките. За основа се използват фини вълнени разноцветни парчета – жълти, сини, зелени и червени. На границата между жълтите и белите ивици сърма са зашити дантели.


Сукманът аленик е друга разновидност на основния тип елховска сукманена носия. Тук фонът и сърмата са едноцветни. Върху червена основа (бялки) се редят на равни разстояния ленти от сърма.


Съвременната елховска сукманена носия битува от 30-те до края на 50-те години на ХХ век. В нея сукманът е с много по-тесни поли, разнообразието на цветове и мотиви в декорацията му е по-малко. Газите на сукмана също са с по-еднообразна шевична украса, изпълнена главно в жълт цвят, най-често наричани жълтите гази. Ризата е съвсем скъсена, без ръкави. През 30-те и 40-те години на ХХ век към сукмана се обличат копринени ръкави, бродирани с помощта на канава, пришити към платнено елече. Променят се и престилките. Гъстите престилки са заменени с червени, които са от домашно изтъкан червен плат, с нашити върху него разноцветни геометрични или растителни мотиви в средата и в двата края на престилката /Ил. 4/. Носят се и т. нар. мармародни престилки, с жълти ивици на квадрати, на син, вишнев или зелен фон. Поясът става по-къс и по-тесен. Всичко това отново е изработвано от сръчните ръце на елховската жена, паралелно с неотменните и постоянни ангажименти в стопанството и домакинството. Постепенно димитните елечета и салтамарки се заменят с плетени късета, сукнени, кадифени или атлазени елечета, зебелинови, плетени и кадифени салтамарки. Изработвани са вече от майстори шивачи с шевни машини. Фините вълнени забрадки отстъпват място на копринени или от друга материя. Плетените вълнени и памучни чорапи се заменят с фабрични. Постепенно си пробиват път обувките с висок ток. Под влияние на градското облекло, сукманите се скъсяват и стигат дължина до коляното. Въпреки тези промени, носията запазва своята красота, облик и специфика.


Облеклото на т. нар. кариотска етнографска група е друга разновидност на елховската сукманена носия. Сукманената носия на кариотите се различава от същинската елховска сукманена носия по цвета на ръкавите и полите, които са синкосани, а не бели /Ил. 5/. Тези сукмани се носят от гръкоезичното население в Тополовград и селата Орешник, Синапово, Голямо Шарково, Малко Шарково, Мамарчево, Голям Манастир, Малък Манастир, Генерал Инзово (Даскалова-Желязкова, 1989, 41).



Облеклото на т. нар. тронска етнографска група, оформена от пресе­лени в Западна Странджа още през ХV – ХVІ век българи от западните български земи – Охридско, Вардарска Македония, Дупнишко, Кор­чанско, Кюстендилско, Софийско и Радомирско, се нарича тронски сукман /Ил. 6/. Този вид сукманена носия е битувала едновременно със същинската елховска сукманена носия в селата Воден, Странджа, Горска поляна, Голямо Крушево, Вълчи извор, Ружица, Голямо и Малко Шарково, Факия и Момина църква, които по това време са в пределите на някогашната Елховска околия, което налага по-тесни контакти между населението. Най-разпространени са сукманът свитка и сукман сирмени кръкми. Сукманът свитка носи названието си от раз­положената по полите му плетена или везана околовръстна ивица от дребни правоъгълници, изработени с разноцветни конци. По-късно под нея започват да пришиват парчета кадифе, върху което нашиват редове сърма. Тази орнаментика се нарича сирмени кръкми. Около пазвения отвор няма шевична украса, а само везбен зъбчеж. На тъмния фон на сукмана изпъква вълнената престилка с разноцветна орнаментална украса. Интересно е забраждането с домашно тъкана двуплата, бяла правоъгълна кърпа, наричана марама. На една от дългите ѝ страни е разположена прибирана на стана, плътна разноцветна орнаментика, с преобладаване на червения цвят. Тази цветна ивица, известна с наз­ванието прябър, при забраждането се разполага върху дясната страна на главата.


В една голяма група селища, разположени предимно западно от дол­ното течение на р. Тунджа, битува друга разновидност на сукманената носия, наричана горнотракийска, или увалийска. Названието се обуславя от факта, че те са носени от население, придошло от Старозагорско и Чирпанско, т.е. от Увата. Това са селата: Трънково, Овчи кладенец, Орлов дол, Хлябово, Българска поляна, Скалица, Крумово, Миладиновци, Бо­тево, Меден кладенец, Роза, Бояджик, Савино, Генерал Тошево и др., както и част от селищата на изток от реката, като напр. Каравелово, Драма, Симеоново, Сламино, Маленово (Стоянова ДА-5446).Този тип сукманена носия се нарича сукман белкосник, а украсата му е разположена главно около полите и представлява апликирани разноцветни ивици плат – червени, сини, жълти, зелени или белки – домашно тъкана ивица в преобладаващ бял цвят, прошарена по основата с цветни нишки, високи до 50 – 60 см, с нашити по тях изрязани от пашкули кръгчета, ромбчета, розетки, също и пулчета, мъниста, сърмени ширити и др. Под полите на сукмана се виждат полите на долната риза, богато орнаментирани с предимно геометрични или растителни орнаменти в пъстри цветове. Отзад, под раменете, се пришиват т. нар. опашки – широки ивици плат, като този на сукмана, също с богата орнаментална украса. Красотата на носията се допълва от престилките, които се изработват от гладък вълнен плат в червено, зелено, синьо, с везани или тъкани в долната половина едри, предимно растителни мотиви. Забраждането е с цветна триъгълна забрадка бариш или с голяма бяла квадратна кърпа с бродерия в единия ъгъл, наричана пришивка.


В редица селища битуват и други разновидности на сукманената женска носия. Това е сукманът пополник от селата: Овчи кладенец, Орлов дол, Хлябово, Ханово, Ботево, Меден кладенец, Зорница, Люлин и др. (Стоянова ДА-5446). Украсата му се състои от нашити, умело съчетани пъстри цветове, редуващи се групи от предимно растителни мотиви по обиколката на полата на сукмана.


В долината по долното течение на Тунджа, Западна Странджа и Източен Сакар, поради миграционни и демографски процеси, ико­но­ми­чески причини, а в някои случаи и в резултат на „модни течения“, битуват и други видове носии, които също спадат към сукманения тип, но с различни названия: жълтоклинник, сини клини, лъсник, пресколник, шопски, гръцки, каракачански и др. (Желязков 188, 185).


В цялото си великолепие всички разновидности на елховската сукма­нена носия, както и тази на преселниците от Одринска и Беломорска Тракия, могат да се видят в експозицията и във фонда на Етнографско-археологически музей – Елхово. Те са шедьоври на женското везбено майсторство и богата фантазия, чрез която природата и животът като микрокосмос са претворени в съвършена хармония от багри и цветове, предизвикващи както национална гордост и самочувствие у всеки българин, така и възхищение и преклонение у чужденците.


Към началото на текста