Занаятите на изображенията

ИКОНИ И СТЕНОПИСИ ОТ ТРИ БЪЛГАРСКИ ХУДОЖЕСТВЕНИ ШКОЛИ УВЕНЧАВАТ ЦЪРКВИ ОТ АТОН ДО ЙЕРУСАЛИМ

 

Народният гений се проявява в изрисуваните каруци, писаните Великденски яйца, сватбените ракли, в лъжичници, долапи, чекръци и хурки

 

 "Ръката на майстора трепна и се дръпна назад, спряна за миг в колебание. Изученото в преславната шаръчийница на Търновград тежеше неумолимо над чистата и пряма съвест на художника. Свикналата към строгия канон десница не дръзваше към светотатствено движение: да разчупи вековните закони, напластения от толкова години опит."  

Фани Попова-Мутафова, "Последният Асеновец (Боянският майстор)"

 

 

Народната приложна живопис е художествен занаят, който е бил добре развит в България. Народни майстори са рисували по стените на църквите, по булчинските ракли, по стените на сандъците на каруците, върху великденските яйца. Украсата на някои народни жилища чрез правене на перваз от хума също е своеобразна народна приложна живопис (Вакарелски, 1974, 733).

Писаните сватбени ракли (сандъци) са интересни и богати предмети със свое определено място в историята и развоя на българското приложно изкуство (Йорданова, 1974, 71 и сл.). Най-често върху тях са рисувани цветя (самостоятелно или букети във ваза), стилизирани дървета и храсти. Почти винаги върху раклите се изписва годината на сватбата или производството на раклата, имената на младоженците или на майстора. Първите възрожденски ракли са внесени от Брашов (Румъния), но по-късно българите започнали сами да ги правят. Центрове на производство и употреба станали Банско, Трявна и Стара Загора. Рисунките са изпълнявани с блажни бои и отразяват художественото виждане и живописния усет на народния творец. Такъв писан сандък е бил скъп дар за всяка мома, която ще става невяста. В него тя тъкми сватбените дарове. Раклите са заемали централно място в стаята на младоженците.

Народната технология за изработване на дърводелски произведения за домашна употреба и производствени уреди – лъжичници, стенни долапи, чекръци, хурки и др., може да се обособи в две групи: а) рязане върху дървена плоскост, предварително оцветена с постни бои. По този начин орнаментите, които се издълбават след оцветяването, имат естествения цвят на дървото, а за фон имат оцветената плоскост; б) рисуване с блажни бои върху грундирано дърво. Елементите, които се срещат върху този вид произведения, са главно от растителния свят – кипариси, цветя, листа в композиционно решение и строга симетрия.

Изписването на каруците е явление, за което условия се появяват по време на Българското възраждане. Теренните проучвания показват заимствано културно влияние от Русия, Бесарабия и Румъния. Първоначално писаните каруци се появяват в Североизточна България (Силистренско, Добричко), откъдето се разпространяват в останалите райони на страната. Възприето веднъж от българските майстори колари, това явление добива свой български колорит и съдържание, с което става елемент от народната култура, описан и от Йордан Йовков в разказа му „Песента на колелетата“.

Трудно могат да се очертаят ареали на определени мотиви, използвани при украсата на каруцата, тъй като декоративното оформление на всяка една е в повечето случаи плод на индивидуалните художествени възможности и вкусове на всеки майстор, от една страна, и желанията на потребителя, от друга.

Най-стари изобразявани фигури, срещани днес все по-рядко, са геометричните фигури: кръг, триъгълник, правоъгълник, пресечен трапец, начупени линии. Обикновено те се използват за рамките на сандъка или дъната, като вътре в тях се разполагат други орнаменти. Към рамкираните фигури трябва да бъде отнесена и сърцеподобната фигура, в която народният художник след това рисува различни растителни орнаменти. Често срещани са зооморфните: лъвска глава (сама или в комбинация със змия), конски глави, обърнати една срещу друга, или даже цели коне и магарета. Обаче най-често срещаните орнаменти са растителните. Изобразявани са клонки с листа, пъпки, житни класове, плодове (грозде, праскови, круши, ябълки), букети или цветя във вази. Предпочитани са лалета, рози, кокичета, хризантеми, маргаритки, зюмбюли, макове.

Прилагането на живописта при боядисването на яйцата е добило широко разпространение сред българите. Народът ги нарича „писани“ или „перашки“ яйца.  Яйцето е символ на живота, на плодородието, на здравето. Червени яйца се боядисват на Великден. Все на този ден децата си разменят яйца и измерват здравината им, като всяко дете си има борук – борец, най-здраво яйце.

Изписването на орнаментите става с помощта на разтопен восък, нанасян с металическо перо или тръбичка. Изображенията имат богат замисъл и всестранен обхват: ивици като шевици, стилизирани човешки или геометрични фигури, цветя, звездички и пр. Майсторството се проявявало и при едноцветното боядисване на яйцата. Българката е използвала широко растителни бои: от дюлеви листа, от лукови люспи, които давали тъмночервен цвят, млечка за жълто, липов цвят за бежово и т. н. Познато е и рисуването със солна и сярна киселина. Практикува се и лепенето на разноцветни конци, на лист от магданоз. Облепването на яйцата с картинки е ново явление, характерно повече за града, отколкото за селото.

Стенописите и зографството (иконографството) са също дял от народното художествено творчество. Прекрасни образци на стенописи има в манастирските църкви: (Рилския, Бачковския, Преображенския, църквите в с. Арбанаси), и във възрожденските къщи (Копривщица, Карлово, Арбанаси). Както при дърворезбата, и тук се оформят школи, които са оставили забележителни произведения на народната приложна живопис: Търновска, Тревненска и Самоковска.

Търновската художествена школа е създадена през Средновековието (XII – XIV век). Най-известни от запазените паметници на тази школа са: стенописите от болярските църкви на Трапезица, в църквата „Св. 40 мъченици“ (1230 г.), в Боянската църква (1259 г.), в скалната църква при с. Иваново, Русенско (XIV в.), в църквата „Св. Петър и Павел” (края на XIV в.) в Търново и др. Школата възприема някои от основните особености на константинополската живопис от XII – XIV в. – античната телесност на фигурите, раздвижеността на стойките, архаични пейзажни тонове. В нея се развива монументална стенна живопис с новата за епохата техника на темперните бои. В изографисаните църкви, и особено в Боянската, изображенията достигат до голяма психологическа дълбочина и човечност в израза на лицата, истински портретен реализъм.

Тревненската школа се развива по време на Българското възраждане. При формирането й влияят старите традиции на Търновската художествена школа. Дейността на майсторите от тази школа обхваща цяла Северна България, преминава в Румъния, а на юг стига до р. Марица и Странджа планина. Тревненската живописна школа е преди всичко иконописна (зографска) школа. В иконите на тревненските майстори се проявява по-голяма творческа свобода. Прочути зографски тревненски фамилии са тия на Витановците, Захариевците, Даскаловите, Миньовците и др.

Самоковската школа е също иконописна школа, създадена в края на XVIII в. и достигнала пълен разцвет през XIX в. Представители на тази школа са прочутите Захари Зограф и Станислав Доспевски. Самоковските живописци се влияят от светогорската живопис, като внасят и свое тълкуване в образите и сюжетите на църковната живопис. По време на Възраждането те започват да рисуват светски, битови сюжети, портрети на платно и стена. Творби на майстори живописци от тази школа се срещат из цяла България, а също така и извън границите на страната – Атон, Йерусалим, Сърбия, Босна, Русия.

 

Автор: Стефан Бонев

Източници:  Хр. Вакарелски, „Етнография на България”

 

 

 

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload