ОТ МАГИЯТА НА ДЪРВОТО, ДО ВЪЛШЕБНИТЕ РЪЦЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ МАЙСТОРИ
„И знаеш ли, Сали уста, твойте каруци, както ти ги правиш, ги няма нийде: всяка си има свой глас, всяка си пее на свой макам.” (Й. Йовков, „Песента на колелетата”)
По земите на днешна България обработката на дървото датира още от времето на траките, които са правели колесници и земеделски пособия. Обработката на дърво е и стара славянска традиция, която е пренесена тук от тяхната прародина. Дървото е било използвано за строене на жилища, за всевъзможна покъщнина, скотовъдски, транспортни и др. съоръжения. Дървото е било важен елемент в културата на народа, едно – заради изобилието от гори в миналото по тези земи, така и заради близостта на този народ с природата. Хората не само са използвали дървото като материал, те са познавали видовете дървесина, техните биологични и технологични особености.
Най-старото оръдие на труда, свързано с обработката на дървото, е брадвата, наричана още секира (Софийско, Самоковско, Трънско), манара (Северозападна България) и балтия (в района на Средногорието и западно от Пловдив). Дърводелците използват и други инструменти: трион, тесла, свредел, бургия, косица, обирачка, рукан, скубар за обелване на кората на дърветата и изглаждане на повърхността. Първоначално тези оръдия на труда са били изработвани от селските ковачи, но впоследствие били произвеждани фабрично. Към инвентара на една дърводелска работилница спада и т. нар. магаре, заек, кучка или стол с гарваница (уред от дърво за притискане на предмета, който се обработва).
Майсторите изправяли дърво, като го нагрявали, или потапяли във вряла вода, след което го затискали с тежки камъни или го поставяли в калъпи. С обработката на дървото са свързани следните занаяти: коларство, дограмаджийство, стругарство, бъчварство, кошничарство, самарджийство, диканарство и др.
Изработването на дървената кола е една стара традиция както у траките, така и у славяните, а вероятно и у прабългарите. За това говорят останките от тракийските колесници, славянските названия за най-важните части на колата, извеждането на названието на шейна от прабългарски език. При изработването на една кола трябва да се разграничат три отделни процеса, извършвани понякога от различни майстори – дърводелци, железари и художници. Но най-често и трите процеса се осъществяват от едно и също лице.
При направата на дървените части на колата майсторите се съобразявали с пригодността на материала за съответните части. Така за главината на колелото най-подходящи са брястът или орехът, за направата на сандъка – борът, за свързващите клинове или за жеглите – дрянът, и т. н. С изключение на бляховете на осите, пуриите в главините и халките или тисовете върху главините, други железни части тук не са прибавяни. Тази дървена кола е наричана караиспитлия. По-късно вместо дървени оси започнали да поставят железни, а колелетата обличали в железни шини, табани.
Изписването на колите и направата на „пеещи каруци” са описани и от Йордан Йовков в разказа му „Песента на колелетата”: „Тайната на пеещите каруци, които правеше Сали Яшар, беше в това, че отвътре, между колелото и основанието на оста, той туряше по един челичен диск и тъй като колелото оставаше малко хлабаво, тоя диск се удряше ту в него, ту в оста и издаваше звукове, които, преплетени със звуковете на другите колелета, даваха цяла мелодия.”
Направата на пеещи каруци е сравнително ново явление в бита на българите, което прониква от Русия, Бесарабия и Румъния през първата половина на XIX в. Сандъците на колите били изписвани с геометрични, зооморфни и растителни орнаменти. „Пеенето” на каруците, както го описва и големият български писател, се дължало на закрепените на осите стоманени пластинки, които се триели о пурията на главината.
Дограмаджийството е дърводелски занаят, тясно свързан със зидарството. Майсторите дограмаджии произвеждали врати, прозорци, шкафове за покъщнина, долапи (зидани в стената), различни столове, дървени стълби, хамбари и т. н. Характерни за XVIII и XIX в. са раклите, сглобявани от дялани букови дъски, наричани шинди, шиндри, и пригодени така, че единият им ръб по дължина е изтънен, а другият е със съответен жлеб, за да могат всеки две съседни дъски да се закопчаят. Въвеждането на механическите дъскорезници и на фабрични гвоздеи слага край на ракленото производство. То бива заменено с модерно тишлерство, с характерния инструмент ренде за изглаждане и профилиране на дъските. Тишлерството идва през XIX в. на първо време от Италия, а по-късно и от Германия и Австрия. (Вакарелски, 1975, 416).
За изработването на някои дърводелски произведения се изисквала употребата на струг. Обработката на дървото с помощта на стругове е по-късно и сравнително рядко явление у българите. Дървени стругове имало в Габровско и Еленско през втората половина на XIX в., като някои от тях били задвижвани от водни струи. Ръчен дървен струг е бил познат в Югоизточна България (Харманлийско и Ивайловградско), за правене на вретена и цигарета.
Планинските стругари от Габровско изработвали гаванки, захлупци, бъклици, паници, софри, паралии, чутури, стъпи (за чукане на червен пипер или сол), свещници и др. Тези съдове били предпочитани и широко разпространени сред българите, даже били изнасяни в Предна Азия, Египет и др. Свиркарството е друг занаят, свързан с обработката на дървото на стругове (кавали и други видове свирки).
Кацарството и бъчварството са занаяти, при които се изработват най-различни по големина и форма съдове за течности: от половинлитрови павурчета за ракия, до бадъните и ликовете, чиято вместимост достигала до 30 000 литра, различни бъчви с вместимост от 100 до 1000 литра, бучки, буталки, каци за избиване на маслото, футии за бране на грозде, кораби, постави, шарпани за превозване на гроздето от лозето до вкъщи, бъкли за носене на вода, кочки за масло, за квасене на мляко, различни качета за зимнина, за джибрите и т. н.
Кошничарството е познато по българските земи още в древността. Майсторите кошничари използвали лескови и върбови пръти и дива лоза. В планинските и предпланинските райони на страната във връзка с пренасянето на товари с помощта на товарни животни (коне, магарета, мулета и катъри) се развива самарджийството. Различават се още мървашки самар (въглищарски самар), кираджийски самар, наричан още балкански или каракачански, бинек самар (кърджалийски самар, половин самар), ездитен самар, яръм бинек самар (половин бинек самар), самар седло от дървено самарче, означаван като калтак, и т. н.
Към обработката на дървото спада и диканарството, свързано с направата на дикани за вършитба. Диканарството е потомствен занаят, практикуван от населението в Кърджалийско. Диканарите обикаляли Източна България и работели по домовете на стопаните.
В художествено отношение дървообработването е довело до две форми: пастирската и занаятчийската дърворезба. При първата се изработват и украсяват предимно съоръжения и оръдия за домашен труд (тояги, чаши, лъжици, хурки и други), а инструментариумът се свежда до обикновен нож. При занаятчийската дърворезба основно оръдие е длетото, което е в голямо разнообразие – в зависимост от приготвянето на сложни композиции за архитектурна украса. Многообразието от длета (шупитили) се състои в профила на резците и в извитостта на дръжките им.
Резбовани слънца греят от таваните на възрожденските къщи, иконостаси и амвони на три школи могат да се видят в църкви и манастири в цялата страна
Свят може да ти се завие, само като погледнеш резбованите слънца по таваните на възрожденските къщи в Стария Пловдив, Трявна, Копривщица, Елена и на много други места в България. Но всъщност те са само квинтесенцията на това изкуство. Художествената обработка на дървото – дърворезбата, е изрязване на различни декоративни изображения и елементи с определена символика и художествена стойност. Изкуството резба на дърво у българите се е извършвало в миналото само от мъжете. Днес вече има и много жени, които творят в тази област.
Дърворезбата по българските земи се е появила още от дълбока древност. Позната е още на славяните, като претърпява през вековете развитие под влиянието на византийското, римското, мюсюлманското и руското резбарско изкуство. Тя бележи истински разцвет по време на подема в развитието на занаятите в България през XVIII и XIX век. Дърворезбата намира място както в бита – за изработването на брави, мебели, тавани, сандъци, посуда от дърво, бастуни, хурки, кобилици, така и в елементи с религиозно значение – иконостаси, амвони, резбовани врати на църкви, кръстове с миниатюрни изображения на библейски сцени, жития на светци, придружени с украса от растения, птици и митични същества. Една от най-богатите колекции от такива кръстове се намира в Рилския манастир.
Дърворезбата е два типа – дребна плитка и плоска резба и едра, дълбока скулптурна резба. Първата е наречена още пастирска резба, а втората – занаятчийска (марангозка) резба. Пастирската резба се отличава с клиновидно изрязани триъгълни трапчинки, рабушни нарези и по-дълбоки бразди, с две наклонени стени, събиращи се в дъното. При нея се срещат и кръгли дупчици, и обикновени нарези. Украсените с пастирска резба предмети се наричани от народа често писани (писана хурка, писан кавал, шарена гайда писана). Което идва веднъж от декорацията с дърворезба, а и от оцветяването й, което е правено с барут или въглен. Пастирската дърворезба се пренася през българското Възраждане и в архитектурата.
Докато при плоската резба има предимно строга геометричност, при скулптуралната дърворезба има предимно стремеж към реалистично изображение. Типични са фигуралните композиции, плетеници и арабески, растителни мотиви – розетката, дъбовият лист, лозата, „дървото на живота“, както и животински изображения на грифон, паун, славей лъвска глава, змия или змей, или орел. Творците тук са пак предимно пастирите. Забележително количество дърворезба може да се види във възрожденските къщи в Жеравна, Котел, Трявна, Тетевен и др.
Независимо от пастирската резба в културата на българите се развива и дълбоката скулптирана дърворезба. Този вид изкуство се свързва винаги с архитектурата в заможните фамилии. Среща се още в болярските домове в България през IX век, а високохудожествени паметници от нея са запазени в българските църкви от XII и следващите векове. В много случаи тази дърворезба е съчетана и с инкрустации от кост и перлова маса. Влияние в това изкуство навярно идва от Византия.
През XVIII – XIX век дълбоката скулптирана резба получава ново развитие в дърворезбено иконостасно изкуство под влияние на западния стил – ренесанс и барок. През XIX век има три по-важни школи – Атонска, Дебърска и Тревненска, чиито шедьоври се намират из църквите и манастирите в цялата страна. Дърворезбите на Тревненската школа са били с по-голямо изобилие на растителни мотиви, в сравнение с тези на другите две школи. Образци на резбарското изкуство на Дебърската школа са например иконостасите в църквата „Св. Богородица“ в Пазарджик, „Св. Никола“ в София и др. Произведение на тревненци е резбата в църквата „Св. Георги“ в Трявна, църквите в Севлиево, Плевен, Велико Търново и в много градове и села из Северна и Южна България. А резбата в старата църква в гр. Банско, в Рилския манастир, както и на много други места, е работена от представители на Самоковската, или наричана още – Банска школа.
Чисто народно изкуство, имащо корени в местната традиция, е резбата върху кост и рог, творчество, изключително принадлежащо на пастирите и ловците. Тази резба е плитка, линеарна и геометрична. Такива са правени например върху рогове за барут, рогове за пастирски чанти, рогови и костени свирки, кавали и гайди. Тук се включват и украсите върху роговите и костените дръжки на големи и малки ножове, приготвяни в миналото в районите на Костенец, Габровско, Шипка и другаде. При украсата с рог се е прилагала и метална инкрустация с орнаменти с нагорещено желязо.
Автор: Стефан Бонев
Източници:
Хр. Вакарелски, „Етнография на България”
Д. Друмев и А. Василев „Дърворезбата в България”