КАМЪКЪТ СЪПЪТСТВА БЪЛГАРИНА ОТ РАЖДАНЕТО МУ ДО СМЪРТТА
Традицията в обработката му е автентична, без намеса на чужди влияния, още през най-ранното Средновековие
Още от древни времена човешкият живот е свързан неразривно с камъка. Има го навсякъде около нас – в купела, в който са ни кръстили, в темелите на къщите и храмовете ни, в коритата на чешмите и в мостовете над реките, във водениците, които мелят житото ни, в паметниците и в надгробните плочи, под които завършва земният ни път.
Обработването на камък у българите първоначално е било дело главно на занаятчии каменоделци и каменари, както и на строители. В миналото те са произвеждали най-вече корита, стубли (огради) за кладенци, кръстове, камъни за архитектурни постройки – църкви и други обществени сгради, както и различни декоративни фигури за фасадите на такива постройки.
Богатите археологически паметници в България сочат една непрекъсната традиция в това отношение през всички векове на българската история. Това е много естествено, като се имат предвид монументалните архитектурни строежи на изток – в Плиска, Преслав и Мадара, и в най-западните български краища – дворци, църкви и крепости, в които изкусно изработените каменни колони, капители, базиси, фризове и различни декоративни детайли на олтарни и други плочи са често явление. Наличната старобългарска терминология не говори за чужди влияния в ония времена.
Новобългарската терминология почти в нищо не е отстъпила от тия форми, което показва, че и самият инструмент за работа е бил напълно същият. До известна степен някои термини се променят и обогатяват през втората половина на XIX в., когато в България идват като строители на мостове и други сгради, особено по постройката на железопътните линии, каменоделци от Италия.
Като неделима част от характерната система на българското народно творчество, каменоделството през Възраждането се характеризира с органичното единство на функционалната определеност на каменните градежи и тяхната декоративна украса върху основата на едно дълбоко разбиране за връзката между човека и природната среда. Тези принципи отразяват приемственото развитие на каменоделството в българските земи.
Българските майстори каменоделци са оставили незабравими каменни творби в църкви, жилища, мостове и чешми, надгробни плочи и други паметници. Така например незнаен майстор в Копривщица е изваял на чешма кипариси и змия. Колю Фичето е оставил своеобразна галерия от каменни фигури на лъвове, лебеди и дракони, които говорят за естетическия вкус на тогавашните майстори, които разбирали, че една сграда не бива да служи единствено за практически нужди.
В своите произведения на каменната пластика народните майстори използвали богато разнообразие на мотиви: човешки фигури, животни (лъвове, елени, коне), птици (гълъби, двуглав орел), змии, риби, растения (цветя, лози, розети), а също така и геометрични орнаменти.
Каменоделството се развива там, където има естествени условия за него: наличие на материал – гранит и мрамор. Центрове на каменоделството в миналото са били Плиска, Преслав, Велико Търново, като по-късно то се развива и в някои планински градове – Копривщица, Сопот, Карлово, с. Владая – Софийско, с. Кунино – Врачанско, и др.
Българските майстори познават добре качествата на камъка и ги използват в зависимост от характера на работата. Наред с обикновената каменоделска работа, свързана с каменния градеж, оформянето на лицевата страна на каменните блокове, през Възраждането все по-често започват да се срещат изпълнения на декоративна каменна пластика. Прекрасни каменни резби и релефи красели чешми, мостове и къщи. Всички те са дело на обикновени, самобитни каменоделци и строители, които развивали своето умение въз основа на традициите на българското народно творчество.
След Освобождението от османско владичество възрожденските каменоделски традиции продължават да се предават. Камъкът вече все по-често се използва не само от занаятчиите, но навлиза и като материал в изкуството. Постепенно в годините след Втората световна война в България започват да се развиват редица художници-скулптори, които са представени в изследването “Съвременна българска скулптура” на Венета Иванова. С камък работят творците: Петър Дойчинов (“Видра” – пластична украса на чешма, 1965 г.), Вълчо Кадиев (глава на Никола Вапцаров, 1967 г.), Кирил Лазаров (“Сирийско момиче”, 1965 г.). Скулптурата като вид изкуство винаги се отличава със стремеж към възвишена образност. Тя утвърждава общочовешки истини и общественозначими идeи. Чрез изкуството на пластиката сред поколенията се предават, въплътени в трайни форми, художествените символи на вечната човешка красота и добродетели, на тържеството на човешкия разум, човешката скръб. Чрез пластичната характеристика скулптурата пресъздава безкрайното многообразие, красотата и сложността на човешкия образ.
Автор: Стефан Бонев
Източници:
Теодора Василева, “За един самобитен майстор каменоделец от XX век“,
Д. Друмев и А. Василев, „Дърворезбата в България”
Хр. Вакарелски, „Етнография на България”