Трифон Зарезан е празник не само на лозарите и винарите, но и на целия български народ. Чества се на 1 февруари. Макар и в наши дни той да не е вече това, което е бил в миналото, отзвукът от него и сега достига до нас.
Февруари – месецът на границата между зимата и пролетта. Месецът, който поставя началото на селскостопанския труд чрез зарязването на лозите. Тогава всичко се събужда, излиза от зимния застой и животът отново започва да се заражда.
А самият празник Трифон Зарезан е една чудна „плетеница“ от митове и народни вярвания, които създават облика му и в нашето съвремие.
Обръщайки се назад във времето, ние откриваме корените на този празник в почитта на траките към Дионис – бог на плодородието, веселието и виното. А впоследствие негов християнски наследник става свети Трифон.
Много от съхранените обичаи са сходни с тези, играни някога в чест на Дионис. Така например по време на Дионисиевите празници се танцувало с малки сърпове. А впоследствие свети Трифон е рисуван от иконописците с косер в ръка. Косер, даващ началото и на един народен разказ. Макар изменен и изменян и до днес, предаван от уста на уста, в основата му е все Трифон, който отрязал носа си с такъв един косер, зарязвайки лозата. Затова и името на празника е такова – Трифон Зарезан.
Обичай
В миналото рано сутринта българката е ставала, за да приготви обреден хляб. Обикновено той е бил украсяван с тесто във формата на лозов лист. Но шетането не се изчерпвало с това. Тя приготвяла и варена или печена кокошка, пълна с ориз. И най-важното: приготвяла бъклица с червено вино. Всичко това домакинята поставяла в торба, а стопанинът се отправял към лозето с нея.
Зарязването на лозите било мъжка работа. Затова и жени не се допускали. Те си оставали вкъщи. Макар и в различните краища на страната рязането да има своите специфики, обредните практики са значително единни. Според този обичай всеки един от стопаните зарязвал своето лозе и поливал мястото с вино. Отрязаните пръчки били важна част от обичая. Те не се вдигали от земята, там се оставяли – на лозето. Да не се „дигне берекетът“ от него. Но една от тях винаги се свивала на венец. Тя била царският венец. Окичвала калпака на лозарския „цар“.
А кой бил този „цар“? Той можел да бъде всеки един мъж от селото. Избирал се на общата трапеза – след като всички зарежели своите си лози, събирали се заедно, нареждали „софрата“, изваждали питите, приготвени от жените, нареждали кокошките и бъклиците с вино.
И след това се избирал царят. Макар че можели дори и по-младите да станат царе, най-често цар ставал по-опитен лозар, по време на „управлението“ на когото не е имало суша, а земята е била плодородна. Царят поемал специална китка от лози. Бил окичван с венеца, а угощението започвало. Ръчениците и хора̀та не липсвали. Нито на софрата, нито по пътя към селото.
Пийнали и похапнали, под звуците на тъпана, мъжете се отправяли от лозето към селото, начело със своя „цар“. И като истински цар той или бил теглен от колесница, или бил носен на ръце.
В селото обикаляли своите съселяни, минавали през дворовете, редeли благословии, а домакините ги черпели с вино. Веднъж обиколили всички домове, мъжете се събирали в къщата на „царя“, където били гощавани. Гайди и тъпани се надсвирвали, хора̀ се виели и вино се леело. И така чак до първи петли.
Макар че днес този празник не се чества от всички, той и досега е жив. И ни разказва за вярванията на нашия народ.