Сирни заговезни – денят на прошката
Сирни заговезни е. Ден на прошката. Денят, в който трябва да сме по-покорни. Да признаем, че грешим пред себе си и пред най-близките си.
Денят, в който трябва да помълчим. Да поговеем – затова е заговезни. Да се смирим. И да помолим за прошка.
Това е християнски празник – Неделя Сиропустна. След нея се преминава към Великия пост. Предходната седмица се е чествало Месни заговезни. Тогава за последно се е поднасяло месо. А вечерта на Неделя Сиропустна – сирене.
Сирни заговезни – палитра от обичаи
Сирни заговезни – този толкова богат на обичаи празник и до днес пази някои от тях, без които не е минавала неделята в миналото. Едно време първото нещо, което правели хората на този ден, било да поискат прошка за деянията през изминалата година. За да започне постът, а и годината „начисто“. Без грехове, които да тежат.
В миналото всяка домакиня приготвяла през деня яденето за вечеря. Понеже това била последната неделя, в която можело да се яде сирене и мляко, те винаги присъствали на трапезата. И баници или млинове. Можело и риба. Но било традиция домакините да заделят част от своите гозби за онези бедни семейства, за които се знаело, че няма с какво да заговяват.
Винаги вечерята започвала с искане на прошка от по-старите.
И винаги завършвала с хамкането – обичай и до днес любим на децата. Но докато сега завързваме халва на края на дълъг конец, то едно време последователно са се връзвали въглен, яйце и сирене поотделно. После конецът се залюлявал. И всеки се надпреварвал да го хване пръв с уста. Когато всичко утихнело, конецът се свалял, а въгленът се прибирал. Хората вярвали, че с него могат да „лекуват“ уроки. После взимали конеца и наричали годината. По него те гадаели дали ще е благодатна и плодородна, или не.
След това на много места хората излизали от къщите, събирали се извън селото и палели огньове. Те били неотменна част от обичаите на този ден. Около огньовете се виели хора и се пеели песни. А жарта се прескачала – за здраве.
Но обичаите в тази нощ не свършвали с хората и ръчениците, нито с песните и пожеланията за здраве. Сега предстояло най-интересното от нощта. Чилкането. Всички ергени от махалите или от селата се събирали около огъня и започвали да хвърлят стрели в дворовете на своите любими или на най-хубавите моми от селото.
Момците запалвали стрелите, определяли в двора на коя мома ще трябва да паднат те, и чилкането започвало. В един момент цялото небе се озарявало от светещите дъги, които стрелите описвали в него.
А дали една стрела можела да лети, това се разбирало, когато паднела в избрания двор. Или пък когато не успеела. Чилкането не било никак лесна работа. Ето защо ергените започвали да се упражняват да хвърлят стрелите още от Свети Атанас.