"Обиколил съм много държави, но раят на света за мен е България." Владимир Димитров - Майстора

На 1 февруари се навършват 136 години от рождението на Владимир Димитров – Майстора. През 1882 година в село Фролош, в семейството на баща бежанец от македонското влашко село Магарево и майка бежанец от македонското село Стар Истевник се ражда бъдещият майстор на живописта. Неговите портрети и композиции притежават изразителни цветове, идеалистичен рисунък и силно символно излъчване. Освен познатите на всички българи уникални творби на Майстора, свързани с хората и природата в Кюстендилския край, да не забравяме и уникалния му принос като военен художник. Той създава стотици скици на българските войски. Предава с простота и финес емоциите в окопите и бита на войната.

„Преди 72 години Владимир Димитров-Майстора дойде в училището в Шишковци. Бях в първо отделение. Нашата госпожа когато го видя се разтопи. „Дечица, кой ни е дошъл на гости?”. Станахме, поздравихме го. Той я попита може ли да си избере един от учениците й да го рисува. А бяхме много - три редички по двама на чин”. Това си припомня Боянка Аракчиева, нарисувана като „Момичето с ябълките” от големия художник.

„Майстора ни хващаше главата и повдигаше брадичката, да види израза на лицето. Всички деца искахме да ни рисува. Когато дойде до мен, очите сигурно са ми светели от радост и желание. Искрящи.

Той каза „Това дете ми харесва. Може ли да излезе веднага от час. И докато го рисувам, г-жа Лисичева, ще може ли всяка сутрин първия час да отсъства” Учителката, която беше с много добра душа, веднага се съгласи”, разказва Боянка.

Тя не е забравила, че Майстора творил само сутрин, при изгрев слънце. „Човек ли ще рисува, ябълка, грозде ли – трябваше да е огряно от слънчеви лъчи. Той заставаше с гръб към тях и поемаше образа. Мен ме е рисувал пет дни по един час и картината беше готова.

Всички негови платна ги показваше най-напред в село Шешковци на малкото площадче. Там се правеше хорото на Гергьовден, на Великден на Коледа. А той излагаше картиниете да ги видят селяните. Художникът контактуваше с хората и ако те харесаха картината и познаеха нарисуваните, много се радваше. Всички го обичаха и той им отвръщаше със същото. Много ги уважаваше, че са труженици. Майстора излизаше много рано. Слънцето трябваше да го завари в бахчите. Това в нашия край е мястото, където долу се коси тревата, а нагоре растат ябълки, круши, дюли”, поясни Аракчиева.

Докато творецът я скицирал, двамата си говорели. „Разказвал ми е, че се събува бос, че най-добре го зарежда „тази росица”. Той така говореше – умалително за всичко”.

Според нея, художникът като контактувал с модела, който му позирал, виждал и вътрешния му мир. С това обяснява, че на картината Боянка изглежда доста по-голяма. „Може би съм му се видяла по-зряла от другите деца и затова ме е нарисувал на малко повечко години. А аз бях точно на осем – 1943 година. От 1 до 5 октомври ме е рисувал. Нали си бях любопитно дете с чиста душа, го попитах защо не се ожени за някое от най-хубавите момичета в селото, та нали всички ги е рисувал. Значи му харесват. „Никога няма да позволя аз да си дращя, а тя да копае в градината и да ме храни”, отговори ми Майстора

После го попитах защо се е върнал от Америка и колко много пари е донесъл. Всички това говореха в селото. Той ми призна: „Още докато пътувах нататък, мен ме хвана болест, носталгия, че се отделям от България. Бях взел един голям сандък с над 300 платна. Отидох, а мъката ме души. Казах на американеца, който ме беше настанил сам в една огром�