„Каба” гайдата има специфично ниско, плътно и меко звучене, което я отличава от високата, по-пробивна и с по-остър звук „джура” гайда. И докато „високите” гайди се употребяват предимно за мегдански хорá и открити пространства, с гайдите в Родопския край, които са в по-нисък строй и имат по-мека звучност, се съпровожда и песен. Тези характеристики на „каба” гайдата правят възможно и съчетаването на два или дори повече инструменти в унисон. Съществуват сведения от края на ХІХ в., че в Родопите на големи хорá народните свирачи са „сгласяли” едновременно по няколко гайди, с които са свирели в унисон. Причина за това е и наличието на повече активно свирещи гайдари във всяко селище от региона по това време.
По своето устройство „каба” гайдата се състои от мех, духало, ручило и гайдуница. Мехът се прави от кожа от малка коза или едро яре, предварително остригана и обърната с козината навътре. Като цяло правилата, по които се правят инструментите, са строги и се спазват и днес. Обръщането на кожата навътре с козината е традиционна техника, позната навсякъде в България (и при високата „джура” гайда). Изработването на меха си има своята специфика – предпочита се кожа от женско животно, тъй като е по-тънка и много по-лесно се обработва и тъй като кожата от мъжко животно по-често има неприятна миризма. За да се превърне в мех, кожата се подлага на обработка по специални технологии (осолява се), а размерът се определя в най-голяма степен от типа гайда – в случая родопската гайда иска малко повече въздух и затова трябва да е малко по-голям меха.
По своята структура родопската „каба” гайда е напълно идентична с „джура” гайдата, различна е само височината. Практически съществената разлика е в размерите на инструмента – както беше отбелязано за меха, така и дървените части на гайдата имат по-голям размер – дължина, диаметър, големина на отворите. На тракийската гайда гайдуницата е 22 сантиметра, а на родопската е някъде около 32. Същото се отнася и за размерите на ручилото. Ручилото на родопската гайда са три по тридесет и три парчетата, което прави един метър. Любопитно е свързването на отделните стави – шийките се намотават с конци или коноп. Важно е да се отбележи, че навсякъде у нас гайдите са с едноцевни гайдуници и ручила. Дървените части на гайдата – духалото, гайдуницата и ручилото се изработват най-често от дрян, чемшир, слива. Колкото е по-твърдо дървото, толкова е по-хубаво. Майсторите на духови инструменти използват по традиция твърди дървесни видове, а дрянът е особено подходящ за дървените части на гайдата. Дървените части на инструмента се изработват обикновено на струг. В традиционното изработване на гайдата, свързването на дървените части (духало, ручило, гайдуница) с меха става чрез главина, направена от волски рог. Пискунът, пластинката, чието трептене на практика произвежда звука на гайдата, се прави от бъз, свирчовина, скокотлика, трепетлика, тръстика. Днес, много често се среща и използване на изкуствени материи, защото те са значително по- издръжливи, затова и много често пискунът се прави от плексиглас.
Настройването на „каба” гайдата, т.е. на ручилото спрямо гайдуницата, е в съотношение чиста квинта над основния тон на гайдуницата, но две октави по-надолу, и така се фиксира бурдонният тон на ручилото. Като основни тонове на гайдуницата се посочват си, си бемол, ла (дори сол). Интересно е, че в музикалнофолклорната ни наука е прието като основен тон да се интерпретира тонът на гайдуницата, а майсторът на гайди Д. Блятков от с. Павелско, както и гайдарите от Павелско и Хвойна определят като „тоналност” на гайдата тонът на ручилото. На въпроса кой е основният тон на родопските гайди Д. Блятков отговаря: „Еми сега ако бъдеме по-точни както ги приказват повече насякъде, това са фа, ми и ре”, но се оказа, че той все пак е запознат с общоприетата класификация: „тва са родопските гайди, иначе за да бъдеме асъл по ноти както трябва, трябва да свалиме сяка една по четири тона и тогава вече идва гайдата”, защото „еми ручилото… той си ги дава тия тонове, но и гайданицата асъл там са тоналностите”, т.е. става дума за „каба” гайди с основен тон на гайдуницата си бемол, ла и сол. Дори нещо повече, гайдарите си поръчват за изработване инструменти, посочвайки с какъв основен тон да са, тъй като това е съобразено с изпълнителите, на които ще съпровождат. Например съществува разлика между мъжкото и женското пеене. Мъжете по-добре пеят във “фа”, докато жените и хоровете пеят във “ре”. При проверяване на „настройката” на инструмента общоприето е използването на един устойчив мелодически ход, с който гайдарите винаги започват изпълняваната мелодия. Гайдата като инструмент, и в частност „каба” гайдата, която е обект на този текст, има своите параметри на употреба и издръжливост. Най-деликатната и неустойчива част на инструмента е мехът, неговият живот е от няколко месеца до една година в зависимост от интензивността на свирене. За сравнение, останалите дървени части на гайдата са „вечни” при определено поддържане на инструмента. Също така за съхраняването на инструмента е важна и техниката, с която се свири.
Последният щрих към „каба” гайдата е този, свързан със съвременното й битие. Ако в традиционните представи инструментът е основната форма за озвучаване на всекидневни и празнични ситуации, то днес контекстите на употребата на гайдата са много повече и предлагат възможности за роли на инструмента в различни културни ситуации. Една от тях е изява, както и въобще участие в читалищната дейност – съпровод на индивидуални изпълнители и групи, самостоятелни изяви. Разбира се, инструментът звучи и в познати ситуации – на сватби, на събирания.
Гайдата е и ще си остане най-българският инструмент! Този, който ни кара да настръхнем и замлъкнем от хиляди чувства, бушуващи в душата ни, щом засвири гайдарят на фона на магичните родопски пейзажи!
