Сирни заговезни – денят на прошката

 

Сирни заговезни е. Ден на прошката. Денят, в който трябва да сме по-покорни. Да признаем, че грешим пред себе си и пред най-близките си.

Денят, в който трябва да помълчим. Да поговеем – затова е заговезни. Да се смирим. И да помолим за прошка.

Това е християнски празник – Неделя Сиропустна. След нея се преминава към Великия пост. Предходната седмица се е чествало Месни заговезни. Тогава за последно се е поднасяло месо. А вечерта на Неделя Сиропустна – сирене.

Сирни заговезни – палитра от обичаи

Сирни заговезни – този толкова богат на обичаи празник и до днес пази някои от тях, без които не е минавала неделята в миналото. Едно време първото нещо, което правели хората на този ден, било да поискат прошка за деянията през изминалата година. За да започне постът, а и годината „начисто“. Без грехове, които да тежат.

В миналото всяка домакиня приготвяла през деня яденето за вечеря. Понеже това била последната неделя, в която можело да се яде сирене и мляко, те винаги присъствали на трапезата. И баници или млинове. Можело и риба. Но било традиция домакините да заделят част от своите гозби за онези бедни семейства, за които се знаело, че няма с какво да заговяват.

 

Винаги вечерята започвала с искане на прошка от по-старите.

И винаги завършвала с хамкането – обичай и до днес любим на децата. Но докато сега завързваме халва на края на дълъг конец, то едно време последователно са се връзвали въглен, яйце и сирене поотделно. После конецът се залюлявал. И всеки се надпреварвал да го хване пръв с уста. Когато всичко утихнело, конецът се свалял, а въгленът се прибирал. Хората вярвали, че с него могат да „лекуват“ уроки. После взимали конеца и наричали годината. По него те гадаели дали ще е благодатна и плодородна, или не.

След това на много места хората излизали от къщите, събирали се извън селото и палели огньове. Те били неотменна част от обичаите на този ден. Около огньовете се виели хора и се пеели песни. А жарта се прескачала – за здраве.

Но обичаите в тази нощ не свършвали с хората и ръчениците, нито с песните и пожеланията за здраве. Сега предстояло най-интересното от нощта. Чилкането. Всички ергени от махалите или от селата се събирали около огъня и започвали да хвърлят стрели в дворовете на своите любими или на най-хубавите моми от селото.

Момците запалвали стрелите, определяли в двора на коя мома ще трябва да паднат те, и чилкането започвало. В един момент цялото небе се озарявало от светещите дъги, които стрелите описвали в него.

А дали една стрела можела да лети, това се разбирало, когато паднела в избрания двор. Или пък когато не успеела. Чилкането не било никак лесна работа. Ето защо ергените започвали да се упражняват да хвърлят стрелите още от Свети Атанас.

Това бил един забавен обичай. Но и опасен. Не били редки случаите, когато селските къщи се палели от горящите стрели. Затова и всяко семейсвто се подготвяло още през деня – пълнели се съдове с вода, а върху сламените покриви се хвърляли черги.

Като започвали да падат стрелите из дворовете, и момите, и семействата им тичали да ги събират. За всяка мома стрелите били чест и гордост. А онази, която успявала да събере най-много от тях, била смятана за най-хубавата.

Този обичай, макар и с различни наименования, бил разпространен из цяла България. С него на повечето места празникът приключвал. А след това следвала Тодорова неделя.

 

Автор: Нели Парашкевова

 

Разгледай галерията със снимки!

 

 

Share on Facebook
Share on Twitter
Please reload

Българските корени е плод на любовта ни към България. Пътуваме  из страната и показваме културата и традициите, запазили се през вековете. Нека България пребъде!

За проекта
Не пропускай публикация!
Последни публикации:

„БЕЛА СЪМ БЕЛА, ЮНАЧЕ” календар 2020

November 1, 2019

„ДЕВОЙКО, МАРИ, ХУБАВА” – календар 2020

November 1, 2019

Галичка сватба, 2019 - ден 1, 13 юли

September 4, 2019

1/17
Please reload