ПЪТЯТ НА МЕТАЛА ОТ РУДНИЦИТИ И ПЕЩИТЕ, ПРЕЗ НИВЯТА, ДО ЮВЕЛИРНИЯ БЛЯСЪК И КАМБАННИЯ ЗВЪН
„Село без кмет може, без ковач не може“, са казвали мъдро старите българи от градове и села
„И пламъкът багри със пурпур мистичен
изопнати здрави плещи:
ковачът изправя се с чука челичен,
желязото звънко трещи.”
Христо Смирненски, "Ковачът"
Опитайте се поне за миг да си представите съвременното ежедневие без метала около нас. Не можете, нали! За развитието на един народ през столетията можем да съдим и по майсторството му в обработката на метали. Без значение дали става дума за селскостопански сечива, предмети, свързани с бита, съдове, ножове, оръжия или изящни накити, и до днес те носят духа на отминалите времена. На традиции, предавани от векове и разкриващи културната идентичност на нацията.
Сведения за добиването и обработката на метали на територията на нашата страна има от различни епохи. Следи от топене на медни руди от бронзовата епоха са намерени при Етрополе. В Ихтиманско, Пещерско и на някои места в Странджанско още в VI в. пр. н. е. са добивали железни руди, а в Родопите, Кюстендилско и Врачанско – оловно-сребърни и медни руди. За това говорят и изоставените римски рудници.
Рударството е поминък и на по-късните обитатели на днешните български земи, в т. ч. и на славяните, които възприемат това занятие от тракийското племе беси, живяло в Родопите. За рударството в българските земи говорят и названия на местности, на селища и т. н. Чипровци се свързва с латинската дума cuprum (мед), а град Мадан носи название на механичен ковашки.
През Късното средновековие и Възраждането се засилва железодобивът на много места в планинските райони в Стара планина, Рила, Родопите, Пирин, Огражден, Осогово и Странджа (Вакарелски, 1974, 432; Примовски – Благоева, 1983, 94). Големи рударски центрове са Кратово, Самоков, Малък Самоков (Странджа) и др.
Желязната руда е била събирана по повърхността на земята в местности, почвата на които е образувана от изветрели гранитни скали. За тази цел е използван пясъкът от реките и доловете или пък е промивана изкопаната пръст. По-рядко желязната руда е добивана в комплектна форма от земни пластове, до които е трябвало да се копаят шахти (Девинско, Пещерско, Бургаско). Пръстта била промивана в корита край реката. Топенето на рудата ставало в малки пещи от камък и глина в планински склонове. При едно зареждане на такава пещ се получавало 80 – 100 кг желязо. Изваждането на рудата ставало по два начина: чрез разрушаването на пещта или чрез специален улей.
След добиването на желязото започва неговата обработка. Тя е известна под формата на различни занаяти: ковачество, ножарство, налбантство, мотикарство, пушкарство и др.
Ковашкият занаят е познат в българските земи от дълбока древност, за което ни говорят археологически находки на земеделски и други сечива от времето на траки, римляни и славяни. Работилници за най-различни селскостопански сечива (мотики, копачи, лемежи, косери, лопати, коси, сърпове и др.) е имало в почти всички градове и по-големи села още в Средновековието. „Село без кмет може, без ковач не може“, гласи една стара българска поговорка.
През Възраждането се оформят много центрове, които произвеждат сечива. Нараства интересът и към художествените изделия на ковачите. Вече се изработват обкови за порти, панти, брави и дръжки за тях, хлопки за врати, стилови конструкции за решетки, свещници, фенери, принадлежности за огнище, а също и предмети, свързани с нуждите на църквата.
Огнището, наричано оджак, се разполага до някоя от стените на помещението. До края на първата четвърт на XX век в градовете вече огнищата са от камък и са вдигнати малко над пода, в зависимост от ръста на майстора. Огнището е измазано с огнеупорна глина. Широк комин отвежда дима навън.
Раздухването на огъня, поддържан винаги с дървени въглища, става с прост или двоен мях (наричан още духало) от две или три дъски и кожа. Пред ковача е желязната наковалня (нàковня), сложена върху дървена подставка.
Обикновено наковалнята е по-заострена от едната страна и с необходимите дупки и нарези за оформяне на разни детайли по изработваните предмети. Най-често до наковалнята има дълбока дупка (шахта, а у родопските ковачи – рòпка или лòчка), в която ковачът отпуска краката си, като седи на пода. В работилницата има и дървен тезгях, на който се разполагат менгеме и точило.
На художествено оформяне подлежат предмети, които са предназначени за домашна или култова употреба. По-грубите земеделски инструменти рядко са били украсявани. Но брадвата на някой кацар, сърпът на девойка жетварка или косерът на лозар биват често грижливо орнаментирани. Някои домашни предмети били снабдени с практически неоправдани завитъци, висулки, усукани дръжки, шарки и други подобни.
Истински художествени изделия са железните панти и чукчета по външните врати и порти на старите къщи. Освен изящно и разнообразно извита дръжка, наподобяваща често пъти змия, са правени и допълнителни фигурки на птичета, змейове и други. Към изисканите железоковани предмети спадат и огнищените главнярници, наричани „кончета“, „мечки“, „магарета“, заради скулптираната животинска глава на предния им край.
Автор: Стефан Бонев
Източници: Хр. Вакарелски, „Етнография на България”