Косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра

Библиография: Ганева, Р., 2003. Знаците на българското традиционно облекло. София Велева, М., 1960. Една българска забрадка. Етнографски изследвания, София Михайлова, Г., 1999 Материала и духовна култура, София

Във фондация "Живите български корени" отдавна искаме да повдигнем една тема - тази за забраждането и сплитането на косите на българката в миналото, ритуалите около това, както и вярванията, и забраните, битували някога. Tемата е особено актуална днес, когато има силен интерес към носиите и по съборите на България можем да се насладим както на стари автентични носии, така и на техни стилизирани версии. Социалните мрежи изобилстват от снимки на млади момичета и жени в народна носия с красиви спуснати, дълги, несплетени коси. Ако можеха да ги видят от някъде пра-прабабите им, вероятно биха се притеснили да не са "чумясали".


Разбираме желанието в наше време на всяка жена да покаже красива коса. Но дали така е редно, когато с гордост носим носиите от старите ракли? Едва ли са много жените, които си задават този въпрос и за огромно съжаление липсва знанието, че носията се носи или със сплетена коса (ако жената е мома), или забрадена. Искрено се надявамe, настоящият материал да осветли темата до степен, че да накара всяка българка да се замисли като облече следващия път българска носия, как ще изглежда косата й. Защото оформянето на косата и нейното покриване е неизменна част от традиционния български женски народен костюм и колкото и да са красиви косите ни, нека поне когато сме в носия, да покажем уважение както към дрехата, така и към народната вяра, свързана с нея.


Още от малки, момичетата някога били учени от своите майки и баби да полагат специални грижи за своята коса. Започвало се с най-важното правило - “Ний съ режи косата отдолу, чи е от човека, от неговата душа и глава”. Когато се налагало крайчетата на косата да са се вземат, те внимателно се пречупвали с камъче. А косата, която падала при разресване, се събирала и от нея на хурка или на дарак се изпридали плитки, който се наставяли допълнително. С тях жената никога не се разделяла, с тях бивала и погребвана. В много редки случаи косата се закопавала под трендафил, зазидвала се в дупка на дувара или се изгаряла.


Според народните вярвания “на жената се гледа снагата и косата”. Вярвало се е, че жените, които имали буйни коси, са били силни, работливи, способни да родят много деца. Затова, когато момците си избирали невеста, оглеждали именно косата. А момите показвали гъстотата, обема и дължината на косата, както и украшенията към нея, за да демонстрират полова сила.

Привилегия е било само на момите да бъде с открити коси, за да бъдат оглеждани. И е имало пълна забрана за това за омъжените жени. Забраждането се е определяло като основен белег за семейното положение на жената - забрадката е показвала, че булката е покорена. Димитър Маринов например, разкрива задължението на омъжената жена да скрие косите си от света и да ги разкрива само пред мъжа си. Същото твърдение изтъква и Любомир Милетич в своето изследване на населението от Североизточна България. Той дори уточнява, че свалянето на забрадката от омъжената жена и показването на открита коса е равносилно, според обичайното право, на разтрогване на брака. Косите на невестата се скривали или подрязвали, като над челото се оформяли декорации - кръкми и цалуфи и така да не може да се види косата на омъжената вече жена.


Интересно обаче е, кое е накарало обществото, което толкова силно се е възхищавало на косата, да премине в друга строга крайност и да наложи нейното прикриване. Единственото обяснение би могло да бъде свързано с това, че според народните вярвания, в началото хората били целите окосмени, а когато започнали да се кръстят, им останали косми само на главата, под мишниците и под корема. Така, косата остава извън границите на светия знак, превръща се в грях. Половата сила на жената, изразявайки се в буйната и обемна коса, ставала достояние и притежание единствено на съпруга. Дори косата, която опадала при сватбеното сплитане, се изпращала в новия дом на момичето, задно с чеиза, като се увивала около дрянова пръчка с червен вълнен конец.

Най-тежката забрана, отнасяща се до косата, e свързана с нейното разплитане на публично място и затова момите се плели скришом по цяла нощ. Това се правело, за да бъде скрита разплетената коса от околните. Вярвало се, че тя принадлежала на друг свят - на нощта, на смъртта. В народните представи такава била същността на самодивите, на чумите и на останалите същества от отвъдния свят. Разплетени били демоничните същества от женски пол, който спадали към така наречените “неспокойни души”, останали на границата между двата свята. Несресаните, рошави коси, народът наричал чумави.


Жената може да бъде с разплетена коса само в определени обредни ситуации: при лазаруване и когато е раждала. Разплетена можела да бъде и най-близката родственица на починалия - в повечето случаи това е дъщерята. Несплетената коса се приемала като знак на прехода.


Друга забрана гласяла, че не било позволено мъж да види жена, докато си мие косата си.

Различно е сплитането, което се прави при погребение, при влизането в оня свят, несиметричен на земния, социалния. За разлика от живата жена, мъртвата се сплитала на обратно, наопаки - отвътре-навън. По същия начин се сплитала и любената от змей. В народните песни, това сплитане било познато като змейчево плетене.


В миналото косата не само обозначавала пространства - социално или отвъдно, но при неспазването на правилата ги преобръща. Оттук идва и вярата в силната магическа уязвимост на косата. Тя придобива устойчивост само чрез строгото спазване на определени правила за прическа и забраждане.


“От голяма и хубава коса най-се урочасва, чи загледват хората и от коса най-фаща.“


Очаквайте продължение...





Към началото на текста


6823 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички