Косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра. Част 2

Продължение към част 1

Скоро публикувахме първата част от материала, свързан с косите на българката, тяхното сплитане и забраждане според народната вяра. Темата е актуална и днес, когато интересът към народните носии е голям, особено във връзка с фолклорни събори и празници в страната. Много модерни станаха и сватбите с носии, а в последните години не са малко и момичетата, които избират носията за абитуриентски тоалет. Всичко това е прекрасно – да се разровим в скриновете и да се пременим с носиите на баба, на прабаба… Често обаче тези народни костюми със сакрално значение се съчетават с маратонки или се носят с разпилени коси, тежък грим и маникюр в ярки цветове. Все неща, които в далечното минало на тяхната активна употреба биха били немислими.

Тук искаме да направим уточнение, че говорим конкретно за автентичните носии. Ако облечем дреха на 100 и повече години, най-малкото от уважение към нея и към човека, който я е изработил с много старание и любов, трябва да се съобразяваме с народната традиция. В този текст искаме да насочим вниманието върху темата, свързана с това как в миналото е трябвало една жена да носи косата си според своята възраст и семейно положение.

Малките момичета спадали към групата на т. нар. подевки. Те обикновено хващали косата си в две плитки около ушите и темето, които се свързвали на тила в една или две плитчици. Редът, по който се оформяла прическата на малките момичета, следвал израстването на косата, целейки постигане на моминска прическа. Най-напред се сплитало около ушите, като се захващали късите, непорасналите още странични коси. С порастването на момичето плитката продължавала към тила и най-накрая се стигало до оформяне на долните плитки. В Софийско например на 9 – 10-годишни момичета се правели „два кукундука“, после „три кукундука“ на 13 – 14-годишни, за да се премине към същинското моминско плетене.

Готовите за брак моми обозначавали принадлежността си посредством специфично оформяне на косата, което веднага ги отличавало от подевките. Те се различавали със своите открити коси и прически от многобройни плитки, които били сложни и трудно изпълними, но пък удобни за носене.

„Лесата“ била много разпространена прическа в различни области на България. Косата се разделяла на прав път, като се захващали косите около него с вплитания. Плитките преминавали покрай ушите, по тила и накрая на гърба се събирали в обща плитка. Броят на плитките бил около 22, а в крайната плитка се включвали по 6, 9, 12 ката. Друг разпространен тип моминско заплитане бил на „редици”, който се състоял от много на брой ситни плитки – около 60 броя, които се спускали по раменете и по гърба, а понякога стигали и до коленете. Дължината на косата и ситните вплитания правели и двата вида прически много трудни за изпълнение. Затова те се правели от вещи жени от семейството или се отивало при специални „плетарии“.

За направата на тези сложни, но красиви прически, момичетата не разчитали само на естествените си коси, а прибягвали до прикачването на допълнителни плитки – извлачени на дакар и изпредени на хурк паднали при ресането коси. Така е създадена и предпочитаната по онова време моминска украса „косичник“, „косатник“. Той имитирал естествените коси и включвал, наред с прикачените плитки от собствената опадала коса, текстилна украса от гайтани и ширити, плитки, изплетени от конци, шаечни ивици, обшити с парички и мъниста, дори скилидки чесън. Косичникът покривал гърба и задължително кръста на жената. В това задължение намирал израз символът на женското плодородие.

За да се придаде още повече красота на моминската прическа, се използвали и разнообразни вълнени ленти в червено, на които били нанизани многобройни мъниста, синци, помпони, парички, охлювчета, топчета непредена вълна. Тези ленти се поставяли на челото или между плитките. Всички те с т. нар. „апотропейна“ функция – ще рече, че имат способността да отблъскват злите сили. Защото се е вярвало, че косата, която при момите била изключително на показ, е трябвало да се предпази от лош поглед, завистлив или възхитен, който носел т. нар. уроки – недоброжелателни сили. Поради тази причина към косата се прикачвали ярки, пробити, лъскави, миризливи и дрънкащи предмети – силни и общоизвестни апотропеи. Това се правело, за да може вниманието на хората да бъде не към косата, а към украсата, която била способна да понесе лошите погледи.

Момата, която вие китка за обич, и ергенът, който я краде от нея, ако му е на сърце, са били символите в миналото за традиционни любовни взаимоотношения. За това и китката неизменно присъствала като елемент от моминската украса. Поставената китка на ухото се приемала като символ за навлизане в предбрачна възраст.

Друго моминско украшение било перото от паун. То се считало за носител на древни митични послания и се използвало от момите при ритуали на преход, каквито са лазаруването, кумиченето, годежът и сватбата. А в останалото време като заместител се използвало перото от обикновена домашна птица. В Софийско изразът „мома под перо“ се разбирал като мома, която е готова за женене.

В заключение, за моминските прически може да се каже, че те били знак, съобщение пред обществото за готовността, желанията и предпочитанията на момичето.

Годениците и през двата етапа на годежа се стремели да спазват определено поведение, което да им приляга. Отличително между тях и момите било и носенето на определени годежни атрибути от годениците. Така те демонстрирали достигането до този важен момент в техния живот.

Още по време на т. нар. малък годеж годениците премествали китката от лявата на дясната страна, както омъжените я носели. А след големия годеж годеницата се окичвала с подарените ѝ сребърни накити – наушници, прочелници, аскии, тепелъци, подбрадници. Това се приемало като израз на постигнатата договореност между фамилиите на годениците. „Главеницата не излиза на двора гологлава, а забулена, да не гледа полето, да не скърца град“ (Велева 1994: 139). В етнографските материали се срещат наименования на специални годенишки забрадки, които се отличават от невестинското забраждане, но показват, че годеницата вече не е свободна мома.

Омъжените жени Омъжените жени влизали в статусната система с нови родови права и задължения.

Никой не би могъл да сбърка премяната на лазарката с тази, която се носела през моминството. Същото разграничение би трябвало да съществува и между украсата за глава на булката и тази на омъжената жена.Сватбеното було се приемало като знак за преход, то унифицирало жената и тя губела своята индивидуалност. След свалянето му тя преминава в ново състояние – вече като омъжена жена.

Отличителната черта на омъжените жени е било забраждането – с кърпа се закривала напълно косата или се оставяли да се виждат само малки части от нея. Най-широко разпространено било обикновеното забраждане, състоящо се от бяла или цветна забрадка от широк квадратен тънък плат, прегънат по диагонал. Средният връх, който се образувал, обвивал плитките, а двата странични били промушнати под тях, захващали се нагоре и се връзвали на главата. Това забраждане постепенно изместило всички останали заради трудността им. Единственият по-елементарен начин от този бил поставянето на кърпа, която просто се прикрепяла към главата и падала свободно на раменете. Този начин на забраждане се срещал в Южна България и в Благоевградско.

Характерно за Габровско, Дряновско, Търновско, Еленско, Шуменско, Новопазарско, Провадийско и Поморийско било забраждането с месал – дълго 2-3 м бяло платно с ширина 40-50 см, което се украсявало с шевици и ресни в двата края. С това платно се покривала главата, а често и гърдите. Краищата се спускали към гърба, отпред или на раменете. Това забраждане – с месал, а също и обикновеното, на много места ставало с корава подложка, поставена върху косата, което изглеждало като посложена шапка. Така се забраждали омъжените жени в Троянско, Тетевенско, Ловешко и Чирпанско. Те мятали триъгълно сгъната бяла кърпа върху привързано отгоре на главата рогче от животно или дръжка от кратуна. Такова рогче се правело и от парцали и наподобявало кок на главата.

Към забражданията с подложки спадали и „сокаите с месали“ в Габровско и Търновско. Те използвали за подложка кръгла или елипсовидна дъска, която закрепяли полегато на главата. Върху месала, освен много метални накити, се слагал и прочелник – сребърна или бронзова диадема.

Забележителни били забражданията с подложка в Ловешко-Свищовско и Плевенско-Никополско. Подложките там били с по-големи размери – дъсчица, картон или лъковидно свита пръчка. Тези подложки се закрепяли фронтално върху главата и се покривали с кърпа, създадената форма наподобявала ореол. Това забраждане придавало голяма помпозност на костюма. Друг подобен начин на забраждане бил така нареченият „търпош“ в Карнобатско. Шапка – полусферична, с висок разширяващ се нагоре и напред издатък, се привързвала на челото с пъстро извезана повезка. А отгоре се намятала голяма бяла кърпа, която падала свободно по гърба. Най-отгоре се поставял букет от изкуствени цветя.

Шапка, която не се покривала с кърпа, се носела от невестите и младите жени до края на XIX в. на запад от Софийско. Това се наричало каица и представлявало конусовидна шапчица от набрано в единия край дълго и тясно бродирано платно. А по това време в Ломско младите невести са носели висока кръгла картонена шапка, обвита с бяло платно и окичена с украшения. В някои села във Видинско се носел разсучал – кръгла шапка, състояща се от дебел кълчищен кръг и увит около него пъстро тъкан ръченик. Разсучалът се носел прикрепен с игла и накривен над едното ухо.

Забраждането бележело съществен момент от живота на жената. Чрез него се доказвала съпричастността на жената към рода на мъжа. Указанията за носенето на забрадка били строги: „…куято жена не носи качул, такава не уважава мъжа си“ (АЕИМ 981:35), а свалянето на забрадката се приемало като отхвърляне на брачните връзки.

Старицата се отличавала с опростено в голяма степен забраждане –липсвали ярките допълнения, което контрастирало с изобилието на апотропейни украси по главите на моми, годеници и млади невести. В тази възраст се закичвали с китка само на годеж или на сватба, в качеството си на свекърва или роднина. Навлизането в групата на стариците се отбелязвало с положението на горната кърпа: „С разметнати краища жената ходи дордето ѝ е хубаво (40-50 години), след което се подбражда“ (АЕИМ 981:180).

При забраждането плътно се покривала косата и дори части от лицето. Краищата на забрадката в повечето случаи се кръстосвали под брадата и се свързвали на тила. Прическата под забрадката наподобявала тази на подявката. Сравнението с подявката си имало своето важно значение, защото и възрастните жени, също като малките момичета, имали минимално участие в обществения живот и също като тях те се подготвяли за преход. Но за различен преход, в друга посока – към другия свят.

Забражданията и украсите за глава на българката в различните моменти от живота ѝ вероятно изглеждат сложни и объркващи със своето многообразие. Но за жената в миналото те са били съществена част от традиционното облекло и са завършвали създаването на една подредена съвкупност от знаци, които от своя страна се подчинявали на едни и същи правила и изразявали специфичен език, който се прилагал в цялата българска етническа територия.

Библиография:

• Ганева, Р., 2003. Знаците на българското традиционно облекло, София

• Вакарелски, Хр., 1935. а. Забулване на невестата ИБГД

• Вакарелски, Хр., 1977. Етнография на България, София

• Брегадзе, Н., 1997. Към изучаване на ритуалното облекло - БЕ

• Велева, М., 1960. Една българска забрадка. - В: Езиковедско - етнографски изследвания в памет на акад. Ст. Романски 679 - 703, София

• Велева, М., 1963 За произхода на българския сокай въз основа на етнографски данни ИЕИМ 6, София

• Гребенарова, Сл., 1998. Младата булка - лице с особен статус. - ЕПНДК, 5, София.

• Лийч, Е., 2000. Магическата коса. В: Паяжината на смисъла, Со