За Ботев


ХРИСТО БОТЕВ, ПЪТЯТ Е СТРАШЕН, НО СЛАВЕН (детайл) - Васил Горанов

Картината е нарисувана за корицата на списанието NATIONAL GEOGRAPHIC


– Пишете за Ботев! –

"За Ботев ли? –

Седам.

Елате във среда

към седем."

Н. Й. Вапцаров


Не виждаш ли? – Ботев

в очите свети,

та Ботев е тук, при народа.

……………………………..

Повзри се в живота,

и ето ти Ботев,

и ето ти цяла поема.



Казват, че геният идва отдалече и далече отива. Никой друг в нашата история не потвърждава тази мисъл по-убедително от Ботев. Ботев е най-голямото духовно и поетическо извисяване, до което се е домогнал българският народ в своята многовековна история – най-голямото и най-безспорното. В Ботевото настояще все още робската люлка е определяла съдбата ни. Тогава къде е прозрял идеала отечество сред всичко това? Лудост ли е било да вярва, че спасение има и свободата е близо? Откъде е намирал тези сили да повярва в могъществото на своето мило отечество? Може би само геният може да прозре духа на тази земя и без никакъв страх да се бори, за да го запази жив!



За романтическия герой светът не е най-доброто място. Става дума за онзи свят, който е неговата актуална действителност. Това е свят, прорязан от липси, разкъсан от противоречия, затънал в безкрайни и неразрешими конфликти. Именно в този зъл и неприютен свят трябва да се търсят изходи, да се градят алтернативи. Ние цитираме обикновено последното писмо на Ботев – до Венета, но нека видим първото му – до Найден Геров. Онова, което впечатлява в писмото до Найден Геров, е първият сблъсък между чакано и реалност; реалността не отговаря на юношеските мечти на Ботев – отишъл в Одеса не за да става революционер, както мнозина го изкарват. Този е главният сблъсък между воля и интелект, между вътрешна нагласа и външни обстоятелства, между желание и принуда. Писмото, твърде гневно и невъздържано, завършва с примирително-извинителното „Да прощавате за писмото, зачтото ничто нямам наредено“. Изключително силният изказ дава да се разбере, че в младия Ботев назряват емоционални избухвания, съпътствани с усилия за обуздаване над онова, което върши.


А къде всъщност е заложен ключовият код на противоречието, което ни озадачава? В поетичната лексика на Ботев. Най-срещаната дума е „майка“ – 52 пъти. След нея „сърце“, „баща“, „бог“, „син“, „душа“, „братя“, „народ“… Четейки стиховете на Ботев, поезията му се усеща като призивно-бунтовна, мрачно-трагична, искрено-пряма, поезия на смелия жест и непоколебимостта. И изведнъж тази войнстваща поезия се сблъсква с факта, че тя е построена предимно върху онези думи, с които се назовават най-близките хора. Изглежда, че тук се натъкваме на едно подводно течение в темите и моделите на Ботевата поезия: националните проблеми се визират чрез семейството, семейните – чрез националните. В писмото до приятелите си Ботев казва: „Знайте, че който не обича родителите си, жена си и децата си, той не обича своето отечество.“ Както се вижда, той поставя на една морална плоскост отношението към родителите и жената. Но как тогава да се обясни, че в последния момент не е почувствал потреба да отправи прощални думи до майка си? Този пропуск не означава ли мълчаливо пренебрежение към нея? Не означава. Раздялата с майката става при пълно познаване на обстановката и от двете страни. Това е трагична колизия на силни и горди хора, казали си в един тежък момент всичко, което са имали да си кажат. Дори като войвода Ботев гледа на събитията откъм романтичната и идеалната им страна. Любимата като адресат на поетическото послание не е представена като пряк художествен събеседник. Авторът я лишава от психологическо описание, заменя го с представата за нейната физическа красота – "ти имаш глас чуден, млада си". Но поетът се отказва от любимата и не желае да слуша нейния глас тогава, когато душата му копнее за "гласа на гората". Така се срещат романтикът и прагматикът, единият по пътя на безсмъртието, другият по пътя към дома с мисълта за децата. Всеки със своята правда! Ботев не се е решил да бъде съдник, оставало му е време само да следва завета си.


В друго писмо, до Иван Драсов, Христо Ботев пише: „Настина, най-голямата добродетел в светът е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разбират, че тая добродетел естествено е основана на друга – на любовта към ближния?“ Поетът ще понесе болката на онеправданите и ще смята, че „сиромашията е престъпление“, тъй като измерва любовта към родината не с нещо абстрактно, а със съдбата на обикновените хора. Между облагородяването от любовта към родината и озлобяването от безчувствието на хората в „тоя мъртъв свят коварен“ е разпъната душата на Христо Ботев. Но не „майка“ и „сърце“, а „душа“ е главният семантичен белег на Ботевата поезия. И раздиращата, основната мъка на Ботев е душевният дискомфорт, душевното несъответствие. Затова поетът „скришом плаче“ – това са болките на душата – тях никой не може да излекува.


Скришом ще плаче ли днес? Легендата… Жив е… Легендата, родила се двадесет години след гибелта на Ботев, оживяла в сърцето на един народ, наивен и чист като дете, повярвал в безсмъртието на своя Един син. Легендата, разкъсала най-напред сърцето на Венета. Нея – обичаната и в смъртта, и „после“ Отечеството – единствената Венета! Най-напред до нейното сърце достига легендата и тя после бърза да изпрати телеграма до Иванка, живата Ботева рожба, по това време студентка в Женева: „Върни се!“ И Ботевата майка до края на дните си чака своя най-голям син!


Неизмеримата, магнетична сила на легендата! В нея има нещо уникално, неповторимо българско! То не се среща в историята на никого друг… Жив!…



Скитник по друмите, митичен и земен, мъжествено млад и хубав, нейде в Ботевата земя…


90 преглеждания0 коментара

Последни публикации

Виж всички