автор: Стефана Йорова, етнолог
В народните представи Свети Мина е един от четиримата светци конници, заедно със Св. Георги, Св. Димитър и Св. Тодор. Той е защитник и покровител на семейството, на сираците и бездомните. Смята се за светец помощник на всички, които защитават живота – жени, лекари, знахари, войници и др. Молитвите, отправени към него помагат за укрепване на брака, за добиване на чедо и за закрила в дома и на път.
Приживе Свети Мина е бил войник в Египет. По това време императорите Диоклетиан и Максимиан издали заповед да се убиват всички, които отказват да се поклонят на идолите и да им извършват жертвоприношения. Тъй като Св. Мина не искал да гледа тези безчестия, той оставил воинската си длъжност и се оттеглил в планините да живее сред зверовете и така изминали много години. Един ден се организирали големи пиршества, игри и гладиаторски борби в чест на римските богове. Сърцето на Мина възнегодувало срещу тази безсмислена жестокост и той слезнал в града насред игрите и извикал: „Намериха Ме ония, които не Ме търсеха, открих се на ония, които не питаха за Мене.“, след което признал вярата си в единия Бог, владика на небето и земята. Римляните го затворили в тъмница, а след това го подложили на множество ужасни мъчения, през които мъченикът останал твърд във вярата си в Христа и рекъл: „От моя Бог няма да се отрека, на вашите бесове не ще принеса жертва и няма да преклоня колена пред бездушните идоли.“ Тялото му било обезглавено и изпепелено, но вярващи събрали мощите на светеца, които и до днес извършват много чудеса в Божието име.
Смята се също, че Св. Мина е покровител на вълците. Празникът му се пада сред Вълчите празници, които се отбелязват по различно време в различните краища на България. Някъде започват от Архангеловден (8 ноември) и продължават до Въведение Богородично или Вълчата Богородица (21 ноември). Като всеки ден е наречен на един персонаж от вълчата глутница. Те са 12 + 1, като последен върви предводителят на групата, най-страшният, вълкът Куцулан. По време на Вълчите празници не се шият дрехи, за да не бъде погубен от вълци човекът, който ги носи. Ножиците се завръзват с червен конец, за да се завържат челюстите на вълците и да не нападат хората. Една жена само закърпила дрехата на мъжа си и той като излезнал в гората го нападнал вълк и отхапал само кръпката.
Вълкът е двузначен персонаж. От една страна той е схващан като образ на смъртта, зимата и разрушението. Някога той е бил смъртен враг за хората и животните им. Същевременно, тъй като е образ на страшното в народното съзнание, с него са плашели болестите и при разваляне на магии са ги пращали „вълците да ги ядат“. Смята се, че е силен враг на вампири и други отвъдни сили.
Също така вълкът е и особен медиативен образ, покровител на български царски родове и пазител на българите. Кремонският епископ Лиудпранд пише, че синът на цар Симеон – Боян, наричан още Магесник, можел да се превръща във вълк. В приказките е популярен образът на Кумчо Вълчо, който често изглежда глупав и лаком. Всъщност той и Кума Лиса са образи на древни зооморфни божества, представляващи кумска двойка.
Фолклорни легенди разказват, че Бог създал човека, а дяволът, като искал да му подражава направил нещо, но станало много грозно и го ударил в земята. Рекъл му: Стани, хвани Бога за нога! – но вълкът не помръднал. Тогава Господ се ядосал и рекъл: Стани хвани врага за нога! – и вълкът се втурнал и откъснал на дявола крака, заради което и нечестивият се изобразява куц.