Anelia KrumovaБългарски народни обичаи за дъжд
Сушата, която е настъпвала в края на пролетта и е продължавала през цялото лято, е била много опасна за хората, които са изкарвали своята прехрана със земеделие, а в минало те са били много. И за да бъде избегната тази суша и земята да се напои с благотворен дъжд, хората правели обичаи с различна религиозно-магическа основа, чрез които, според техните вярвания, щели да изпратят своя молебен към Господ и той щял да ги омилостиви и да спаси реколтата им.
Най-обикновеният от тези обреди за дъжд бил обичаят Покръсти - ходене с кръстове. Той се правел най-често между Великден и Петровден, но също и по всяко време на годината, когато сушата била много продължителна и опасна. Иначе казано, фиксирана дата за него в календара нямало.
Мъже, жени и деца с икони в ръце, и свещениците, които ги водели, обикаляли по полята и пеели:
Кръсти насам, Бога молам, Господи помилуй!
Да зароси ситна роса,
Ситна роса берекетна,
Да навади берекето,
Берекето - вино, жито,
Пчениците да пояси,
А аржите до стреите,
Царевките до гредите!
От два класа шиник жито,
От две зърна две мешиня,
По полето мед и мляко,
Мед и мляко, вино, жито,
Да се хранят сиромаси,
Сиромаси, сирачиня.
В стихотворението “Покръсти” от Костадин Миладинов се разказва как три месеца не било валяло въобще - слънцето горяло страшно, тревата станала на пепел, а сиромасите не вярвали, че ще оживеят до другата година. Тогава, поповете потеглили с целия народ през полето, носейки и кръстове и молейки се:
Скръсти одат, вишний бога молят…
Господи помилуй нас грешни!
И молитвата им била чута. Докато се завърне шествието и остави иконите в църквата, започнал да вали благодатен дъжд:
Чудо боже! Ситна роса фати
В църков влегва икони д, остает -
Дош со кърбли фати да туриват!
Земя жадна се изкапи вода,
Реки повтор големи потекое,
От ред ниви ми се напълние,
Сиромаси ми се зарадвае.
Втора форма на обредното “изпросване” на дъжд била т.нар. Пеперуда. През май, юни или юли, когато сушата вече била нетърпима, се събирали в някоя селска къща момичета и избирали едно, което наричали “пеперуда”, “додола” или “пеперуна”, “ойдодоле”, “додулица”, “ойлюле”, като избраното момиче трябвало да бъде сираче, тъй като се вярвало, че то можело да умилостиви повече небесните сили. Първото название идвало от игра, накит и подскачане, които напомняли хвърчането на пеперудата, а второто от възклицанието “ойдодоле” в припявките-молитви. Названията били познати не само на българи, а и на сърби, румънци и гърци, заедно със съответните обичаи. Навсякъде ставало въпрос за обредно-магическо обливане или потапяне, с наподобяване на очаквания за дъжд, както при безброй обичаи по цял свят.
Избраната “пеперуда” окичвали от глава до пети с разни бурени, главно бъз, и тръгвали по къщите. Щом влезели в двора на къщата, момичетата започвали да пеят специалната за случая песен, а пеперудата играела и подскачала, докато домакинята не я полеела с котел вода. На места, не само пеперудата е била обливана с вода, но и момите се плискали една с друга, или обливали когото срещнат.
Песента, която пеели в двора на всяка къща, била същинска молба за дъжд, за да се роди жито и да не гладуват хората и животните.
Пеперуга ходи,
ходи та се моли:
Дай, боже, голям дъжд,
да се роди просо,
просо и пченица,
по лятна росица,
на коте трошица,
на куче корица,
на конче заобчица,
на малките дяца,
на сираченцата
по корица хлябец
и по кършче солец.
Домакинята подавала ситото на “пеперудата” и тя го търкулвала. Според това на коя страна падне, гадаели дали ще има глад или плодородие. Вярвало се, че ако падне захлупено, хамбарът щял да се изпълни, а ако падне нагоре, щял да цари гладът. След това, стопанката на къщата дарявала момите с брашно, яйца, боб, маз и други неща.
Когато обиколят селото, отивали на кладенеца или реката и там се мокрели отново. Също така, палели свещ по оградата или по брега - “За да литне дъжд”. Събраните по къщите неща - хляб, яйца, масло, пари и т.н - момите разделяли помежду си, като давали най-много на “пеперудата”. От яйцата и маслото се правела баница, която, благословена от свещеника, се раздавала на селския мегдан.
В Дебърско изпълнявали обичая “Пеперуда” по по-различен начин от обичайния. Там, всички моми и момци се събирали в черковния двор гологлави, с разчорлени коси, боси и облечени в дрипи. И докато момите кичели сирачето, избрано за “пеперуда, със зеленината, момците взимали носилото за покойници и го хвърляли мълчешком в реката.
А в Неврокопско окачали на момата-пеперуда кост от незнаен гроб и 3-4 живи жаби, които после хвърляли в поток . В потока потапяли и откраднатия от някоя къща помет от пещ , за да стои там три дни, след което се връщал в къщата.
Друг начин за докарване на дъжд, хората в миналото откривали в обичая, наречен “Гонене на змей”. Когато бездъждието било много продължително и не помагал нито обичаят Покръсти, нито обичаят Пеперуда, народът в северозападна България вярвал, че в околността се е заселил змей. Но не добър змей, които да пази нивите от градушка и да носи щастие на домакина, а чужд, другоселски змей, който според хората отивал, за да спре валежа и да прави разни пакости, затова този змей трябвало да бъде прогонен, за да не причинява мъки на хората.
С прогонването на змея се заемали няколко мъже, които се въоражавали с дебели тояги. Посред нощ, те тръгвали да обикалят из полето чисто голи, пазейки пълно мълчание. Змеят, в чието лице виждали сушата, можело да бъде плашен и прогонван, но той бил опасен за живота на преследвачите си, затова те се пазели от него чрез мълчание.
По пътя си, мъжете мушкали, блъскали и тършували с тоягите си навсякъде, където предполагали, че се е скрил змея - в купи сено, зимници, плетове и т.н. Мъжете обикаляли селото от единия край до другия край, като трошали с шум гърнетата, стомни и тенекии по плетовете, излизали по ниви, градини, воденици, кошари, като пъдели с гръм и ек опасната хала: биели когото срещнат, а той нямал право да се оплаче. А накрая, след обиколката, се изкъпвали в реката, като смятали, че това изкъпване имало смисъл на избава от демоническата власт на земята.
Следващият обичай по време на бездъждие се наричал Герман. Той бил много разпространен в дунавските покрайнини на България. Най-често се е правел на 12 май, денят на св. Герман, откъдето носел и името си. Но също така и по всяко време на лятото, когато искали да прогонят сушата.
Събирали се деца и приготвяли една кула от глина, дълга 20-25 сантиметра. Тази кукла приемали за мъртвец, украсявали я с цветя, запалени свещи - като за погребение. Поставяли куклата в едно дървено ковчеже и я оставяли да пренощува на открито или вкъщи. Сутринта, децата се събирали отново. Някои оставали вкъщи, за да приготвят погребално угощение, а другите отнасяли ковчежето на реката или на блатото. А по пътя, оплаквали куклата. Едно момиче играело ролята на майка - забрадено било в черно. А друго се преструвало на поп - кадяло с кадилница и нареждало с висок глас “Ой Германе, Германе, умрял Герман от суша за киша!”. Като стигнели реката или блатото, хвърляли куклата във водата или я закопавали в гроб край нея, като на гроба поставяли и кръст, наричайки “Бог да прости Германа”.
Четирите обичая, които представихме в тази статия, съдържат четири различни идейни представи, строго индивидуални сами по себе си , но в основата си те са напълно идентични - методи за въздействието върху природата и омилостивяването на Бога, за да прати благотворен дъжд.
Източници:
Арнаудов, М. Български народни празници. ВТ., 1996
Арнаудов, М. Студии върху българските обреди и легенди. С., 1924
Вакарелски, Хр. Етнография на България. С., 1974